Халед Хосейни

(خالد حسینی)

Афганистански лекар и писател

     


През 2003 г. излиза неговият дебютен роман “Ловецът на хвърчила”, който става за отрицателно време международен бестселър постигайки над 10 милиона копия, издаден в над 48 страни.





Ловецът на хвърчила
Халед Хосейни

Pазтъpсващият poман на Xалeд Xoсeйни “Лoвeцът на xвъpчила” пpeдизвика нeбивал фуpop в цял свят. Eдва ли някoй e oчаквал eдин дeбютeн poман на афганистански имигpант в CAЩ да има свeтoвeн успex, и тo тoлкoва пpoдължитeлeн: цeли тpи гoдини тази книга oглавява класациитe на “Hю Йopк Tаймс”, “Пъблишъpс Уийкли”, и т.н. Tази истopия, случваща сe в Кабул и Калифopния, e класичeски pазказ за вината, пpeдатeлствoтo и изкуплeниeтo, за взаимooтнoшeнията мeжду двама бpатя, oбpeмeнeни oт гpexoвeтe на баща им и сoбствeнoтo им миналo. Дванайсeтгoдишният Aмиp oтчаянo кoпнee за oдoбpeниeтo на свoя баща и peшава да спeчeли състeзаниeтo пo бoй с xвъpчила в Кабул, за да дoкажe, чe oт нeгo щe излeзe истински мъж. Ho за да e пълна пoбeдата му, тoй или нeгoв пpиятeл тpябва да улoви пoслeднoтo пoбeдeнo xвъpчилo. Xасан, синът на слугата в тexния дoм, винаги e бил стpаxoтeн лoвeц на xвъpчила и нeгoв най-вepeн пpиятeл. В дeня на туpниpа тoй му пoмага, нo никoй нe пoдoзиpа каква цeна тpябва да платят и двамата – eдиният e жepтва на жeстoкo насилиe, а дpугият e бeзмълвeн наблюдатeл, чиятo вина дългo вpeмe щe гo измъчва и oжeстoчава. Cлeд съвeтскoтo нашeствиe в Aфганистан Aмиp и баща му избягват в Aмepика. Cлeд гoдини Aмиp, кoйтo става лeкаp, макаp и нe пo свoe жeланиe, сe завpъща в poдината си, за да пoтъpси oнoва, кoeтo нe мoжe да му дадe Hoвият свят – изкуплeниeтo. Пpeкpасeн poман... Eдна oт oнeзи нeзабpавими истopии, кoитo пазим в съзнаниeтo си гoдини наpeд. В тoзи нeвepoятeн poман са вплeтeни гoлeмитe тeми на литepатуpлата и живoта: любoвта, чeстта, вината, стpаxът oт изкуплeниeтo... Toлкoва пopазитeлeн e, чe дългo вpeмe всичкo, пpoчeтeнo слeд нeгo, ми сe стpувашe слабo. Исабeл Aлиeндe

Разтърсваща, майсторски написана и болезнено искрена история.

"Дейли Телеграф"

 

"Ловецът на хвърчила" на Халед Хосейни е ярък и впечатляващ разказ за дългия път на страданието и борбата на неговия народ срещу насилието, пред което продължава да е изправен и днес.

"Ню Йорк Таймс"

 

Дълбоко личен разказ за семейството и приятелството, за предателството и спасението...

"Уошингтън Поуст"

Ловецът на хвърчила (2007)


Оригинално заглавие: The Kite Runner
Страна: САЩ
Режисьор: Марк Форстър
Сценарист: Дейвид Беньоф
Продуцент: Уилиам Хорбърг
Оператор: Роберто Шейфър
Музика: Алберто Иглесиас
Участват: Калид Абдала, Хомайон Ершади, Зекериа Ебрахим, Сайд Тагмао, Биг Спенс, Келси Странахън

При заснемането на едноименния филм “Ловецът на хвърчила”, Хосейни участва като консултант. Авторът е настоял за истински афганистански деца, за заснемането на сцените. Филма е заснет в Кашгар, Западен Китай, който се доближава визията за Кабул. За заснемане в самия Кабул е било невъзможно поради опасната, несигурна и технически невъзможна обстановка. Поради опасения от саморазправа с младите актьори, пускането на филма на екран се отлага с шест седмици, за да могат децата с техните семейства да напуснат Афганистан и да се преместят накъде другаде. Децата актьори са абсолютни аматьори. Обикновенни афганистански деца. При заснемането на сцената, когато Амир и Хасан са на кино да гледат поредния любим уестърн, децата споделят с автора: “Знаеш ли, че сега за първи път влизаме в кино!”

Хосейни се сблъсква за пореден път със суровата реалност:“Иронията за мен бе в това, че те се снимаха за холивудска продукция, без да са влизали изобщо в кино салон, и това за пореден път ми показва какъв е реалния живот на децата, каква е реалноста в Афганистан днес.”

                        
Историята ни пренася от Кабул в Калифорния. Дванайсетгодишният Амир иска да да докаже на баща си, че от него ще излезе истински мъж. На едно от традиционното в Афганистан състезания за бой с хрърчила той спечелва битката, но за да е пълна победата му, той или негов приятел трябва да улови последното победено хвърчило. Това го прави Хасан, синът на слугата в техния дом, които винаги е бил страхотен ловец на хвърчила, както негов най-верен приятел. В деня на турнира той му помага. Веднага след победата двамата приятели ще платят висока цена. Хасан става жертва на жестоко насилие, а Амир наблюдава безмълвно престъплението. Вината за това, че не е помогнал на своя верен приятел ще го измъчва до края на живота си. След съветското нашествие в Афганистан Амир и баща му избягват в Америка, докато Хасан със баща си остава в Кабул. След години Амир, който става лекар, макар и не по свое желание, защото най-му се отдава писането на разкази. Това обича да го прави още като дете. Един ден едно обаждане променя уредения му живот в Америка. Той се завръща в родината си, за да намери изкупление на вината си, както и да открие това което му е оставил в завещание неговия най-добър приятел, които се оказва, че му е негов полуроден брат.


Хиляда сияйни слънца
Халед Хосейни

Дpaмaтичeн и вдъxнoвявaщ paзкaз зa съдбaтa нa двe жeни, събpaни пoд oбщ пoкpив oт oпустoшитeлнaтa вoйнa в Aфгaнистaн и измaмaтa нa eдин дeспoтичeн мъж. Mapиaм и Лaйлa сa oт двa святa, oт paзлични пoкoлeния и култуpи. Tяxнaтa сpeщa пopaждa oмpaзa пoмeжду им, нo живoтът ги пpeвpъщa в пpиятeлки и съюзници, paздeлeни oт смъpттa. Taзи удивитeлнa истopия зa eдин нeгepoичeн живoт с гepoичeн зaвъpшeк кpиe нeoчaквaни oбpaти, тpaгични и щaстливи изнeнaди. От нeя oтeквa свистeнe нa paкeти и музикa нa тaмбуpи, нoси сe миpизмa нa opиeнтaлски пoдпpaвки и бapутeн дим. "Xилядa сияйни слънцa" e xpoникa нa тpи дeсeтилeтия oт пoтpeсaвaщaтa истopия нa Aфгaнистaн, oдa зa пpиятeлствoтo и сaмoжepтвaтa в имeтo нa дoстoйнствoтo и oбичтa. Книгa, кoятo нe сe зaбpaвя и нe oстaвя никoгo бeзучaстeн. Eднa oт мaлкoтo книги днeс, кoитo ни paзтъpсвaт и вълнувaт, кapaт ни дa смe пo-дoбpи.

 

Тази книга е посветена на Харис и Фарах, които са светлината на очите ми, и на жените на Афганистан.

Първа част 1

Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.

Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спомняше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и й маха, Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай — единствения спомен на нана, майка й, останал от нейната майка. Тя бе умряла, когато дъщеря й била на две годинки. На нана й беше скъпа всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чайника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарницата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изплъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.

Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето й пламна, горната й устна затрепери, а очите й — и мързеливото, и здравото, се заковаха върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Мариам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото й. Но той не се появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и просъска през зъби:

— Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.

Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Нито пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единствен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе от колибата.

После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усещаше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е незаконно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което другите имат — обич, семейство, дом, уважение.

Джалил никога не наричаше Мариам така. Той й казваше, че е неговото цветенце. Обичаше да я държи в скута си и да й разказва истории, да й обяснява, че Херат, градът, в който се е родила през 1959 година, някога е бил люлка на персийската култура, дом на писатели, художници и суфии.

— Не можело и две крачки да направиш, без да настъпиш някой поет — смееше се той.

Джалил й разказваше за кралица Гаухар Шад, която през петнайсети век построила прочутите минарета като своего рода поема за Херат. Описваше й зелените житни поля край града, овощните градини, лозята, натежали от едри гроздове, многолюдните покрити пазари.

— Има едно старо дърво — каза й веднъж Джалил, — под което е погребан великият поет Джами. — После се наведе и прошепна: — Джами е живял преди повече от петстотин години. Самата истина. Веднъж те заведох при това дърво. Беше малка. Едва ли си спомняш.

Мариам наистина не си спомняше този момент. И макар че щеше да прекара първите петнайсет години от живота си недалеч от Херат, никога нямаше да зърне това прочуто дърво. Никога нямаше да види отблизо красивите минарета, никога нямаше да откъсне плод от градините на Херат или да се разходи из житните поля. Но когато Джалил й говореше така, Мариам го слушаше очарована. И преливаше от гордост, че има баща, който знае толкова интересни неща.

— Какви опашати лъжи! — казваше нана, след като Джалил си тръгнеше. — Богаташът ти разправя опашати лъжи. Никога не те е водил при никакво дърво. Недей да му позволяваш да ти замайва главата. Той ни предаде, твоят любим баща. Пропъди ни. Изхвърли ни от голямата си богаташка къща като едни нищожества. Без да му мигне окото.

Мариам слушаше покорно. Никога не посмя да каже на нана колко мрази да чува тия хули за Джалил. Истината бе, че край него тя изобщо не се чувстваше харами. За час-два всеки четвъртък, когато Джалил идваше да я види, усмихнат и ласкав, носещ подаръци, тя чувстваше, че заслужава цялата красота и изобилие, които животът може да даде някому. И заради това Мариам обичаше Джалил.

Нищо че се налагаше да го дели с други.

Джалил имаше три жени и девет деца, девет законни деца, които Мариам не познаваше. Той беше един от най-заможните хора в Херат. Беше собственик на кино, което Мариам никога не беше виждала, но го накара да й го опише и знаеше, че фасадата е облицована със сини и кафеникави теракотени плочки, че на балкона има места за специални хора и декоративна решетка на тавана. През летящите врати се влизало в просторно фоайе, където в стъклени витрини били изложени плакати на индийски филми. Всеки вторник, каза веднъж Джалил, там раздавали безплатно сладолед на децата. Като го чу, нана се усмихна сдържано, изчака той да си тръгне, а после се изсмя презрително и каза:

— Децата на чуждите хора получават сладолед. А ти какво получаваш, Мариам? Приказки за сладолед.

Освен киното Джалил имаше и земи в Карох, земи във Фарах, три магазина за килими, един за дрехи и черен буик роудмастър, произведен през 1956 година. Беше измежду най-влиятелните мъже в Херат, приятел на кмета и на губернатора на провинцията. Имаше си готвачка, шофьор и три слугини.

Навремето нана била една от слугините му. Докато коремът й не започнал да расте. Когато това се случило, разказваше тя, семейството на Джалил било втрещено. Роднините на жените му се заклели, че кръв ще се лее.

Съпругите настояли веднага да я прогони. Собственият й баща, скромен каменоделец от близкото село Гул Даман, потънал в земята от срам и се отрекъл от нея. Събрал си багажа, качил се на автобус за Иран и не се чул, ни видял повече.

— Понякога ми се иска — каза нана една сутрин, докато хранеше кокошките пред колибата — баща ми да беше имал куража да наточи един нож и да извърши онова, което е най-достойно. Сигурно щеше да е по-добре за мен. — Тя хвърли още една шепа просо, замълча за миг и погледна Мариам. — И за теб може би. Щеше да ти спести болката от това да знаеш каква си. Но баща ми беше страхливец. Не събра кураж да го направи.

Джалил също не посмял да постъпи достойно — да се опълчи срещу своите жени и роднините им и да си поеме отговорността за стореното. Вместо това тайно и набързо се наговорили как да се спасят от позора. На другия ден той я накарал да събере малкото си вещи от стаята за прислугата, където живеела, и я отпратил.

— И знаеш ли как се оправда пред жените си? Каза, че съм му се натрапила. Че аз съм си виновна. Виждаш ли? Това е то да си жена на тоя свят.

Нана остави на земята купата с храната на кокошките и вдигна с пръст брадичката на Мариам.

— Погледни ме.

Мариам се подчини неохотно.

— Запомни едно нещо, дъще: както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.

Разтърсваща история , има още много ненаписани и много мъка има по света.
Някъде още търсят бялата лястовица........"по теля все по теля,щом други са видели'
А едно момиченце разговаря със снимката на своя баща (загинал войник в Афганистан) ,а в съседния двор момченцето Саша ,има машина , собака ест и папа.
Какъв бестселър са само "Деребейски разкази",ако някой ги покаже на света !
Какъв фурор ще предизвика филм на Холивуд по който и да е от разказите на Венински . "Да ама Не " по думите на един наш изключителен журналист

не може да четеш и да не плачеш ....
А за Венински нямам думи---такъв талант,не мога да си позволя дори коментар.
Благодаря ти ,че сподели...

Единствените книги,които прочетох на един дъх.Остават дълго в съзнанието ти.Много информация за Авганистан и традициите на неговия народ.Дано има още подобни книги!

Любимите ми книгите. Трябваха ми 20 години да чета за да намеря тези истински книги. Сравнение с тези две книги, нито една не е оставила в мен нито спомен, че съм ги чела.
Може много от вас и книга да не са прочели, но прочетете ли ги все едно цял живот сте правили това. Те оставят такива след във вас, всякаш сте посветили живота си да търсите най-стойностната книга.