Той плачеше, безпомощен, уплашен,

преплел език, думи неразбрани.

Сълзите му се стичаха, отчаян,

света за него бе се срутил.

Болничната стая, олющени стени

и санитарки с нервен поглед.

Безредие, безразличие, безнадежност,

завързани с каишки, крещят мъже.

Той плачеше безпомощен като дете,

в очите му чете се ужас, страх.

Над него близките надвесени, ридаят,

сякаш го погребват и не е жив.

- Оставете ме с него - ги помолих,

ръката нежно хванах му и задържах.

Усмихнах се а после наругах го

а той ме гледа, послушен кат дете.

 - Хайде слънце - казах строго,

сега повтаряй бавно с мен.

Изредихме с него думи - цяла книга

и песнички запяхме, бодро в хор.

После казах му сурово:

- Я да видя този десен крак,

вдигни го бързо и ръката също-

и той замаха като спортист.

- Коя съм аз - тихо го попитах

и галех ръката му, като любим човек.

- Юлия - отвърна доста трудно-

усмихна ми се и аз му благодарих.

27.10.2009

ДЖУЛИЯ БЕЛ