2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. donkatoneva
10. bojil
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
214. Суд над Иисусом Христом у Пилата..avi
Глава 25.
Как прокураторът се опита да спаси Иуда от Кириот
Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула, от небето се спусна бездна и заля крилатите богове над хиподрума, Хасмонийския дворец с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките, езерцата… Изчезна Иерушалаим, великият град, като да не беше съществувал на този свят. Всичко погълна мракът, уплаши всичко живо в Иерушалаим и неговите околности. Странен облак допълзя откъм морето в края на този ден, четиринайсетия от пролетния месец нисан.
Той вече беше притиснал с търбух хълма, наричан Плешивия череп, където палачите набързо пробождаха с копия екзекутираните, стовари се върху Иерушалаимския храм, повлече димни потоци по възвишението, на което се издигаше храмът, и заля Долния град. Облакът нахлуваше през прозорците и пропъждаше от криволичещите улици хората към домовете им. Не бързаше да пуска влагата си и пускаше само светлина. Щом светлината раздереше димящата черна каша, от адската тъма се извисяваше огромния масив на храма с блестящ люспест покрив. Но след миг угасваше и храмът потъваше в мрачната бездна. На няколко пъти възникваше от нея и отново пропадаше и всеки път това пропадане се съпровождаше от грохота на катастрофата.
Други треперливи припламвания изтръгваха от бездната двореца на Ирод Велики, изграден на западния хълм, точно срещу храма, и страшните безоки златни статуи политаха към черното небе, прострели към него ръце. Но небесният огън отново изчезваше и тежките удари на гърма пропъждаха златните идоли в тъмата.
Пороят рукна неочаквано и тогава бурята премина в ураган. На същото място, където по пладне до мраморната пейка бяха беседвали прокураторът и първосвещеникът, един сякаш топовен удар прекърши като тръстика кипариса. Заедно с водните пръски и градушката към балкона с колоните летяха прекършени рози, листа от магнолии, съчки и пясък. Ураганът вилнееше в градината.
В това време под колоните имаше само един човек и този човек беше прокураторът.
Сега той не седеше в креслото, а се беше изтегнал върху ложе до малка, ниска маса, отрупана с ястия и кани с вино. Друго, празно ложе, беше сложено от отсрещната страна на масата. В краката на прокуратора се разстилаше незабърсана червена, сякаш кървава локва и се търкаляха парчета от строшена кана. Слугата, който слагаше преди бурята трапезата за прокуратора, кой знае защо, се смути от неговия поглед, разтревожи се, че може би с нещо не му е угодил, а прокураторът му се ядоса и строши каната в мозаечния под с думите:
— Защо не ме гледаш в лицето, когато поднасяш? Да не си откраднал нещо?
Черното лице на африканеца посивя, очите му се изпълниха със смъртен ужас, той се разтрепери и за малко да счупи още една кана, но гневът на прокуратора по неизвестни причини отлетя пак така бързо, както беше долетял. Африканецът се хвърли да събира парчетата и да бърше локвата, но прокураторът му махна с ръка и робът избяга.
Сега африканецът се криеше от урагана в нишата, където имаше статуя на гола жена, склонила глава. Боеше се да не би да се появи не навреме, но се страхуваше и да не изпусне момента, в който прокураторът може да го повика.
Излегнат върху ложето в сумрака на бурята, прокураторът сам си наливаше вино в чашата, пиеше на големи глътки, докосваше хляба, трошеше го, гълташе малки хапки, от време на време изсмукваше стрида, сдъвкваше парче лимон и пак пиеше.
Да не беше бученето на водата, да не бяха гръмотевиците, които сякаш заплашваха да сплескат покрива на двореца, да не барабанеше градушка по стъпалата на балкона, би могло да се чуе, че прокураторът мърмори нещо, говори си сам. Ако колебливото трептене на небесния огън се превърнеше в постоянна светлина, щеше да се види, че лицето на прокуратора с възпалени от последните недоспивания и от виното очи изразява нетърпение, че прокураторът не само гледа двете бели рози, удавени в кървавата локва, но непрекъснато обръща лице към градината, към водните пръски и пясъка, че някого чака, нетърпеливо го очаква.
Мина известно време и водната пелена пред очите на прокуратора взе да изтънява. Колкото и яростен да беше ураганът, той отслабваше. Клоните вече не пращяха и не падаха. Гръмотевиците и мълниите ставаха по-редки. Над Иерушалаим вече плуваше не виолетово наметало, поръбено с бяло, а най-обикновен сив ариегарден облак. Бурята отминаваше към Мъртво море.
Сега вече можеха да се различат отделно шумът на дъжда и шуртенето на водата в олуците и на стъпалата, по които слезе сутринта прокураторът, за да обяви на площада присъдата. Най-сетне зазвуча и заглушаваният досега водоскок. Ставаше по-светло. В сивата пелена, отминаваща на изток, се появиха сини пролуки.
И тогава отдалече през шумоленето на вече утихващия дъжд до слуха на прокуратора достигнаха слаби звуци на тръби и тропот на стотици копита. Като ги чу, прокураторът се размърда и лицето му се оживи. Алата се връщаше от Плешивия хълм; ако се съди по звука, тя прекосяваше сега площада, където беше обявена присъдата.
Най-сетне прокураторът чу и дългоочакваните крачки, и шляпане по стъпалата за горната тераса на градината, които свършваха точно пред балкона. Прокураторът проточи врат и очите му светнаха от радост.
Между два мраморни лъва се подаде най-напред глава с качулка, а после и измокрен до кости човек със залепнало за тялото наметало. Беше същият, с когото преди произнасянето на присъдата прокураторът си шепна в затъмнената стая на двореца и който по време на екзекуцията бе седял на трикрако столче и бе въртял в ръцете си пръчка.
Човекът с качулката прекоси направо през локвите терасата на градината, стъпи върху мозайката на балкона, вдигна ръка и каза с висок, приятен глас:
— На прокуратора здраве и радост! — дошлият говореше на латински.
— Богове! — възкликна Пилат. — Но вие сте вир-вода. Какъв ураган, а? Заповядайте веднага вътре. Много ви моля да се преоблечете.
Дошлият отметна качулката и откри мократа си глава с прилепнала на челото коса, изписа на бръснатото си лице учтива усмивка й почна да уверява, че няма нужда да се преоблича, защото един дъждец не може нищо да му направи.
— Не искам и да слушам — отговори Пилат и плесна с ръце. С това повика скрилите се от него слуги и им заповяда да се погрижат за дошлия, а после веднага да поднесат топли ястия. Изсушаването на косата, преобличането, преобуването и изобщо оправянето отне на дошлия при прокуратора много малко време и скоро той се появи на балкона със сухи сандали, сухо пурпурно военно наметало и сресан.
През това време слънцето се беше върнало в Иерушалаим и преди да потъне в Средиземно море, пращаше прощални лъчи на омразния за прокуратора град и позлатяваше стъпалата на балкона. Водоскокът съвсем се оживи и се разпя колкото му глас държи, гълъбите накацаха по пясъка, гукаха, прескачаха натрошените вейки, кълвяха нещо по мокрия пясък. Червената локва беше избърсана, парчетата — вдигнати, на масата димяха късове месо.
— Очаквам заповедите на прокуратора — каза дошлият, като се приближи към масата.
— Но няма да чуете нищо, преди да седнете и да пиете от виното — отвърна любезно Пилат и посочи второто ложе.
Дошлият полегна, слугата наля в чашата му гъсто червено вино. Друг слуга, наведен внимателно над рамото на Пилат, напълни чашата на прокуратора. После прокураторът отпрати с жест двамата слуги. Докато дошлият ядеше и пиеше, Пилат посръбваше от виното и гледаше с присвити очи госта си. Човекът, който се яви при Пилат, беше на средна възраст, с много приятно обло и чисто лице, с месест нос. Косата му беше с неопределен цвят. Сега, изсъхвайки, ставаше по-светла. Трудно беше да се определи народността на дошлия. Основното, характерното за лицето му беше май добродушният израз — впрочем ако не бяха очите, или по-точно не очите, а начинът, по който този човек гледаше събеседника си. Обикновено той криеше малките си очи под някак странните си, сякаш подпухнали клепачи. Тогава в цепките на тези очи светеше беззлобна лукавост. Можеше да се предположи, че гостът на прокуратора има чувство за хумор. Но от време на време сегашният гост на прокуратора пропъждаше напълно този пробляскващ хумор от цепнатинките, широко отваряше очи и поглеждаше събеседника си внезапно и вторачено, сякаш с цел бързо да види някаква незабележима точица на носа му. Това траеше миг, после клепачите се отпускаха, цепнатинките се стесняваха и в тях пак проблясваха добродушие и лукав ум.
Дошлият не се отказа и от втора чаша вино, с явна наслада глътна няколко стриди, опита от варените зеленчуци, изяде парче месо. Като се нахрани, похвали виното:
— От превъзходна лоза е, прокураторе, не е ли фалернско?
— Цекуба, трийсетгодишно — отговори любезно прокураторът.
Гостенинът си сложи ръката на сърцето, отказа да яде повече, заяви, че е сит. Тогава Пилат напълни чашата си, гостът направи същото. Сътрапезниците отляха от чашите, малко вино в блюдото с месото, и прокураторът произнесе високо, вдигнал чаша:
— За нас, за тебе, кесарю, баща на римляните, най-скъпият нам и най-добрият между хората!
След което допиха виното и африканците раздигнаха ястията, оставиха само плодовете и каните. Прокураторът пак отпрати с жест слугите и остана под колонадата насаме с госта си.
— И тъй — заговори тихо Пилат, — какво можете да ми кажете за настроенията в този град?
Той обърна неволно поглед натам, където отвъд терасите на градината, долу, догаряха колонадите и плоските покриви, позлатени от прощалните лъчи.
— Смятам, прокураторе — отвърна гостът, — че настроенията в Иерушалаим са вече задоволителни.
— Значи, може да се гарантира, че вече не ни заплашват безредици?
— Да се гарантира може само едно-едничко нещо на този свят — могъществото на великия кесар — отвърна гостът с ласкав поглед към прокуратора.
— Нека боговете му дарят дълъг живот — веднага подхвана Пилат, — а също и всеобщ мир. — Той помълча и продължи: — Значи, вие смятате, че вече можем да изведем войската?
— Смятам, че кохортата на Мълниеносния може да се изтегли — отговори гостът и добави: — Няма да е зле, ако на сбогуване дефилира през града.
— Чудесна мисъл — одобри прокураторът, — вдругиден ще я отпратя, ще замина и аз, но ви се кълна в пиршеството на дванайсетте богове, кълна се в духовете на предците, какво ли не бих дал да го сторя още днес!
— Прокураторът не обича Иерушалаим? — добродушно попита гостенинът.
— Но моля ви! — възкликна с усмивка прокураторът. — Та нима има по-отчайващо място на този свят. Да не говорим за природата! Разболявам се всеки път, щом ми се наложи да дойда тук. Но това не е най-лошото! Ами тези празници — магове, влъхви, вълшебници, тези стада богомолци… Фанатици, фанатици! Да не говорим за месията, когото изведнъж почнаха да чакат точно тази година! Всеки миг тръпнеш, че ще ти се наложи да станеш свидетел на отвратително кръвопролитие. Непрекъснато разместваш войските, четеш доноси и клевети, при това половината от тях писани срещу теб самия! Съгласете се, че е скучно. О, да не беше императорската служба!…
— Да, празниците тук са трудни — съгласи се гостът.
— От сърце желая час по-скоро да свършат — добави енергично Пилат. — Ще мога най-сетне да се върна в Кесария. Ще повярвате ли, това налудничаво съоръжение на Ирод — прокураторът махна с ръка към колонадата и стана ясно, че има предвид двореца, — то просто ме вбесява! Не мога да спя вътре. Светът не познава по-странна архитектура! Но да се върнем към нашите работи. Преди всичко — не ви ли тревожи този проклет Вар Раван?
В този именно миг гостът отправи особения си поглед към бузата на прокуратора. Но прокураторът се беше загледал с отегчение в далечината и съзерцаваше с погнуса и навъсен онази част от града, която лежеше в краката му и гаснеше в настъпващата вечер. Угасна и погледът на госта, клепачите му се отпуснаха.
— Предполагам, че Вар е станал сега безопасен като агънце — заговори гостенинът и по кръглото му лице плъзнаха бръчици. — За него сега е неудобно да вдига бунтове.
— Защото е вече твърде известен? — попита с усмивка Пилат.
— Както винаги прокураторът е вникнал много тънко във въпроса!
— Но за всеки случай — подхвана загрижен прокураторът и тънкият му дълъг пръст с черен камък на пръстена се вдигна нагоре — ще трябва…
— О, прокураторът може да бъде сигурен, че докато аз съм в Иудея, Вар няма да направи нито стъпка без да бъде следен по петите.
— Сега съм спокоен, впрочем както съм спокоен винаги, когато сте тук.
— Прокураторът е прекалено добър!
— А сега ви моля да ми разкажете за екзекуцията
— Какво именно интересува прокуратора?
— Нямаше ли от страна на тълпата опити да изрази възмущение? Това, разбира се, е най-важното.
— Никакви — отговори гостът.
— Много добре. Вие установихте ли лично, че смъртта е настъпила?
— Прокураторът може да бъде сигурен.
— Ами кажете… дадоха ли им от питието, преди да ги окачат на стълбовете?
— Да. Но той — и при тези пуми гостът затвори очи, — той отказа да го изпие.
— Кой именно? — попита Пилат.
— О, простете, хегемоне! — възкликна гостът. — Не го ли назовах? Ха-Ноцри!
— Безумец! — каза Пилат, кой знае защо с гримаса. Под лявото му око затрепка жилка. — Да умира изгарян от слънцето! И защо да се отказва от нещо, което му се полага по закон! С какви изрази отказа?
— Той каза — гостът отново затвори очи, — че благодари и не вини, че му отнемат живота.
— Кого? — попита глухо Пилат.
— Това той, хегемоне, не каза.
— А не се ли опита да проповядва нещо в присъствието на войниците?
— Не, хегемоне, този път не беше многословен. Единственото, което каза, е, че сред човешките пороци за един от най-големите смята страха.
— Във връзка с какво го каза? — чу гостът внезапно прегракнал глас.
— Това не можа да се разбере. Той изобщо се държа странно, както винаги впрочем.
— Какво беше странното?
— Непрекъснато се опитваше да надникне в очите ту на един, ту на друг от обкръжаващите го и непрекъснато се усмихваше някак смутено.
— И нищо повече? — попита дрезгавият глас.
— Нищо повече.
Прокураторът чукна чаша о масата и си наля още вино. Пресуши го до дъно и заговори:
— Работата е следната: въпреки че не можем да открием — засега поне — никакви негови поклонници или последователи, все пак не можем да сме сигурни, че такива изобщо няма.
Гостенинът слушаше внимателно, свел глава.
— И тъй, за да предотвратим всякакви изненади — продължи прокураторът, — аз ви моля незабавно и съвсем безшумно да премахнете от лицето на земята телата на тримата екзекутирани и да ги погребете тайно и скришом, та от тях да не остане и следа.
— Слушам, хегемоне — каза гостът и стана с думите: — Тъй като работата е сложна и отговорна, позволете да потегля незабавно.
— Не, седнете още за малко — каза Пилат, спирайки с жест госта си, — има още два въпроса. Първо — вашите огромни заслуги на толкова трудната длъжност началник на тайната служба на прокуратора на Иудея ми дават приятната възможност да доложа за това в Рим.
Лицето на госта порозовя, той стана и се поклони на прокуратора с думите:
— Аз само изпълнявам дълга си на императорска служба.
— Но бих искал да ви помоля — продължи хегемонът, — ако ви предложат преместване и повишение, откажете и останете тук. Никак не бих искал да се разделям с вас. Нека ви наградят по друг начин.
— Щастлив съм да бъда ваш подчинен, хегемоне.
— Това ми е много приятно. И така, третият въпрос. Отнася се до оня… как му беше името… Иуда от Кириот.
Гостът пак отправи към прокуратора своя особен поглед, но, както подобава, веднага го угаси.
— Казват, че той — сниши глас прокураторът — бил получил пари, задето така радушно приел в дома си този безумен философ.
— Ще получи — тихо го поправи началникът на тайната стража.
— Голяма ли е сумата?
— Това никой не може да знае, хегемоне.
— Дори ние? — изрази похвала с изумлението си хегемонът.
— Уви, дори аз — отвърна спокойно гостът. — Но че ще получи парите тази вечер, това зная. Днес го викат в двореца на Каиафа.
— Ах, този алчен старец от Кириот! — възкликна с усмивка прокураторът. — Нали е старец?
— Прокураторът никога не греши, но този път сбърка — отвърна любезно гостът, — човекът от Кириот е млад.
— Така ли! Можете ли да го опишете? Фанатик ли е?
— О, не, прокураторе.
— Тъй. Друго?
— Много е красив.
— Още? Да има някаква страст?
— Трудно е да познаваш толкова добре всекиго в този огромен град, прокураторе…
— О, не, не, Афраний! Не подценявайте толкова заслугите си.
— Той има само една страст, прокураторе — гостът направи съвсем кратка пауза. — Страст към парите.
— С какво се занимава?
Афраний вдигна очи, помисли и отговори:
— Работи в сарафското дюкянче на свой роднина.
— Аа, тъй, тъй, тъй — прокураторът замълча, озърна се да не би да има някой на балкона, после каза тихо: — Вижте сега каква е работата — получих днес донесение, че той ще бъде убит тази нощ.
Сега гостът не само че отправи погледа си към прокуратора, но дори малко го задържа, а после отвърна:
— Вие ме похвалихте прекалено, прокураторе. Смятам, че не заслужавам да докладвате за мен. Аз не разполагам с такива сведения.
— Вие сте достоен за най-висока награда — отвърна прокураторът, — но такива сведения има.
— Ще се осмеля да попитам, от кого са тези сведения?
— Позволете ми засега да не ви го казвам, още повече че те са случайни, смътни и недостоверни. Но аз трябва да предвидя всичко. Такава ми е длъжността, но най-много вярвам на предчувствията си, защото те никога не са ме лъгали. Сведенията са следните: един от тайните приятели на Ха-Ноцри, възмутен от чудовищното предателство на този сарафин, се е наговорил със съучастници да го убие тази нощ, а парите, получени за предателството, да подхвърли на първосвещеника с бележка: „Връщам проклетите пари!“
Началникът на тайната служба вече не отправяше неочаквани погледи към хегемона и продължаваше да го слуша с присвити очи, а Пилат попита:
— Представете си приятно ли ще е на първосвещеника да получи такъв подарък в празничната нощ?
— Не само неприятно — усмихна се гостът, — но предполагам, прокураторе, че това ще предизвика страшен скандал.
— Аз съм на същото мнение. Затова именно ви моля да се заемете с тази работа, тоест да вземете всички мерки за охраната на Иуда от Кириот.
— Заповедта на хегемона ще бъде изпълнена — отговори Афраний, — но трябва да успокоя хегемона: замисълът на злодеите е извънредно трудно осъществим. Помислете само — гостът се озърна, после продължи: — Да се проследи един човек, да се убие, пък и да се разбере колко е получил, да се намери начин парите да бъдат върнати на Кайафа, и всичко това за една нощ? Днес?
— И въпреки това днес ще бъде убит — повтори упорито Пилат, — имам такова предчувствие, казвам ви! Не е имало случай то да ме излъже — тик премина през лицето на прокуратора и той рязко потри ръце.
— Слушам — отвърна покорно гостът, стана, изправи се и изведнъж попита сурово: — Значи, ще бъде убит, хегемоне?
— Да — отвърна Пилат, — и цялата ми надежда е само във вашата смайваща изпълнителност.
Гостът оправи тежкия колан под наметалото и каза:
— Разрешете да напусна. Желая здраве и радост!
— Ах, да — възкликна тихо Пилат, — съвсем бях забравил! Та аз съм ви длъжник!… Гостът се учуди:
— Но, прокураторе, вие нищо не ми дължите.
— Как не? Когато влизах в Иерушалаим, нали помните, тълпата просяци… исках да им хвърля пари, а нямах и взех от вас.
— О, прокураторе, толкова дребна работа!
— И за дребните работи трябва да се помни. Пилат се обърна, повдигна наметалото, метнато на креслото зад него, измъкна кожена кесия и я подаде на госта. Той пое кесията с поклон и я скри под наметалото си.
— Ще очаквам — каза Пилат — да ми докладвате още тази нощ за погребението, а също и относно тази работа за Иуда от Кириот, чувате ли, Афраний, още днес. На конвоя ще бъде дадена заповед да ме събуди веднага, щом дойдете. Ще ви чакам.
— Разрешете да напусна — каза началникът на тайната стража, обърна се и си тръгна от балкона. Чуваше се само как скърцат стъпките му по мокрия пясък и площадката, после се чу тропотът на ботушите му по мрамора между лъвовете, след това се скриха първо краката му, после тялото, най-сетне изчезна и качулката. Едва сега прокураторът видя, че слънцето вече е залязло и е паднал здрач
Фрагменти от „Срещи с Буров", Михаи...
Михаил Миков: Законодателят тика престъ...
04.04.2010 17:41
СКАРЛЕТ, БЛАГОДАРЯ ТИ ПРЕКРАСНА ЗА ПОЖЕЛАНИЯТА!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
МИА, МНОГО СВЕТЛИНА, ВЯРА И МЪДРОСТ И ЗА ТЕБ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
ДА БЪДАТ ДУМИТЕ ТИ И ЗА БЪЛГАРИ И ЗА ВСИЧКИ ХРИСТИЯНИ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
05.04.2010 15:14
като изгрев(след залез)
като тих повей
като ласка от пясък...
като стъпка
като капчица(изворна вода)
като
молитва за чудо,
нека Е ...Христос вокресе,
мила Джул
НЯМА КАК ДА НЕ Я ОБИЧАМЕ СЛЪНЧИЦЕ! И САМО ПРЕД НЕЯ НИЕ СМЕ РАВНИ И НА КОЛЕНЕ..
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
като изгрев(след залез)
като тих повей
като ласка от пясък...
като стъпка
като капчица(изворна вода)
като
молитва за чудо,
нека Е ...Христос вокресе,
мила Джул
ОМАЙНИЦЕ НА БЛОГА, ВИНАГИ ТОПЛИШ С ДУМИТЕ И ПРОСТО ПОКОРЯВАШ!
ДА ТЕ ИМА ЗВЕЗДИЧКЕ..ДА ТЕ ИМА!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
2. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - РОДОПИТЕ" трета част
3. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - РИЛА"
4. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - ПИРИН"
5. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - ПЛАНИНИ" първа част
6. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ -ПЛАНИНИ"втора част
7. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ -ПЛАНИНИ ТРЕТА ЧАСТ
8. "НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - ГРАДОВЕ И СЕЛА"
9. " НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - ГРАДОВЕ И СЕЛА"ТРЕТА ЧАСТ
10. ВИРТУАЛНА ПОЕЗИЯ
11. ,,Виртуални строфи" - поети Blog. bg
12. "Стените" - къси разкази, стихове
13. Стихове за душата
14. Стихове за душата
15. Джулия Бел - избрани стихове
16. РУСКИ САЙТ
17. Библиотека
18. Чуден подарък - клипове от demidiin
19. Написано от Вестник "Посредник"
20. от скъп приятел
21. от Клео
22. Уникално
