ЛЮБИМИ ТВОРЦИ В BLOG BG



СТЕФАН ЧЕРНОКОЛЕВ  -pontis 
          
--------------------------------------------

Плэйкаст «За няколко стръка трева»

АВТОР - http://pontis.blog.bg/poezia/2010/05/09/za-niakolko-stryka-treva.542037

 

Внезапна, безкрайно добра. Стремителна, с връх от горяща стомана, ослепително пряма. Летяща, право в целта.   Сплавта безпогрешна. На няколко капки вода, втвърдени от вяра, истинска и трептяща, проникнали в моята пукнатина.   Разтварям се в тези туптящи сърца И искам така да остана - бавно потъваща сфера в изгрева на твоята далечина.   Да бъда трева, поникнала от влюбени семена под твоите сигурни ходила. От малките стръкчета мен да намираш по пътя си. Устремен.   Тежестта непосилна на твоята воля по малките стъбла да пренеса, и да се изпаря, удовлетворен в оранжевата синева.   Да се изпълня с вярата и смелостта, за да поникна пак от черната земя. Отпечатък неравен, грапав, от любовта ти обгорен.   В белега благословен, на твоята следа   АВТОР - http://pontis.blog.bg/poezia/2010/05/09/za-niakolko-stryka-treva.542037 ------------------------------------------------------------- РУСКИ САЙТ pontis - «За няколко стръка трева» http://www.playcast.ru/view/1224204/eb4dfad5502f7f84fd308c459b86ef1fb5e65243pl   -------------------------------------------------------------- -------------------------- ЛЮБИМИ ТВОРЦИ http://www.playcast.ru/?module=user&action=playcasts&userId=92953&tagId=11772 Звук: Токката Поль Мориа - Токката Поль Мориа http://www.playcast.ru/uploads/2010…68.mp3 Изображение: стръкче трева - http://martinna.wordpress.com/2009/04/ http://www.playcast.ru/uploads/2010…62.jpg Текст: http://pontis.blog.bg/poezia/2010/0…542037

Умее го и знае как да назове нещата или да обясни началата, за всичко е помислил преди да го напише и поднесъл, за да се усети от четящите го!!
Един невероятен творец на своето бъдеще!

Поздравления и за теб, Джу и за автора на стиха!

БОГОТВОРЯ ТАЗИ ПОЕЗИЯ!

ДЖУЛ


Да прекося, да мога и да бъда,

Пробягващите дни край пътя да успокоя

или с лице усмихнато, безгрижно

в морето да заспя..


Със теб. Накрая на света или в началото на края.

Тогава или пак. Да крача.

Или да спра внезапно

на три четвърти от оборота на дъгата.

.

Отражение върху лицето на водата

или платна в горещ анфас.

Блясъкът от скоростта под колелата,

Разкъсващи безвремието в самотата.


Завинаги, сега, по твоите уста,

топло и леко под наклон, вглъбено,

като небето, когато спя,

прошепвам те, и те боготворя.

Поздравления и от мен!
Б.

Еретично


Устните си срамно впиваш в мен,


Отхапваш ме, не ме щадиш,
прегръщаш ме,
удавяш ме и ме душиш.


Разкъсваш ме, обичаш ме,


потапяш ме в потта си,
в сместта уханно-странна
на твоите аромати.


Прекрасна и ужасно истинска, правдива,


успокояваща и дива,
едничка глътка нежна
сред голата пустиня.


Откъсваш жадно жива плът.


В стопена жар
ти мокрите си устни отпечатваш,
вкопаваш дири в тръпнещото тяло.


Да се разтворя в теб, гол и без черупка,


и да приема,
като причастие или като дар,
божествената ти целувка

Поздрави за pontis!!!
http://vbox7.com/play:a94221e9

Да, Рontis е любимец на много хора, включително и на мен! А стиховете му са много силни и изпълнени с нежност и красота!
Прекрасен постинг, ДЖУЛИЯ БЕЛ!
Поздрави за теб и талантливия наш приятел СТЕФАН ЧЕРНОКОЛЕВ!

Изтича, по малко, но аз не броя, на капките ударите във прахта.
Пролетта в есента се е спряла.
Спомен за пламък угасва в тихия мрак.
Цветовете са сняг. А снимката на момче - избледняла.

Достигнах морето.
Преплувах океана,
Докоснах синьото на дъгата.
Но не обичах до край.

Закъснявах, когато не трябваше,
Избързвах, когато бе рано.
Понякога давах. Без милост
любовта разпилявах. И други души наранявах.

Остъргвам със нокти последните стръкчета мъх,
Изхвърлям от себе си кръв, но твърде
дълбока е грозната рана.
Отворих я сам.

Протягам за прошка сега тези
няколко реда, само толкова вече
мога да дам.
Безкрайно е малко, уви, знам.

А едно малко хвърчило все още лети,
напред и някъде горе, пълно с любов и мечти.
Боси крачета по пясъка тичат, и правят в морето вълни.
Там, отвъд планината, в блясъка на зората.

Но дълга е сянката, нечуплива - пръстта.
Крехка и тънка – следата.
Прекрасен – спомена за нежността.
Неумолима – съдбата

Безредно, искрено, без сянка от лице,

с разголена сред бурята душа,

или с желание за друга- блудна, ярка,

на хаоса дете.


Звезди, угасващи във тъмнината,

но заредени с динамит, се пръскаме във светлината,

и реем се във себе си, оттласкваме далечината,

а после се раздираме във жива плът.


Пространството е толкова необятно,

а думите- тъй кратни на лъжа,

Умираме, родени еднократно,

Възкръсваме, докоснати от любовта.


Простираме ръцете си за полет,

в безтегловността, забодени върху карфици,

сенки пърхащи в небе от самота.

В скафандрите си блъскаме по хладната стомана, с юмруци, нокти и крила.


Играем на луни, звезди, слънца и небосклони.

Галактики от страст, от жаждата обезумели, във пясъка редим.

А с мравешки крачета, едва, безсилни, боси

по камъчетата във себе си пълзим.


Какво ли имаме тогава?

Не бих посмял да изброя.

Ръце, сърце, събудено от спомен пред забрава,

И мисълта, блуждаеща в море от ярост и тъга.


Пулсиращи във кожата ни вени, мечти, едва прозиращи сред страховете.

Желания- неосъществени … и малко влага,

внезапно блеснала във ъгълчета две,

засъхваща, солена, топла и горчиво кратка

Оригинален със стил и красота! Това е Pontis! Много го харесвам!
Благодаря Джул за хубавите мигове!

....


Трептящата ти плът е снежно бяла,

Устата ти е с мирис на кафе,

Ръцете ти – божествени,

а думите ти- кадифе.


Усмивката ти е планета,

Объркваща и странна, причудлива, непонятна,

Зелено-нежна, щура, пълна с чудеса,

необитаемо красива.


Краката ти, изправени над мен- напрегната докрай тетива.

Изстреляй ме във орбитата дива,

Забий ме, както само ти умееш,

Не ме щади, аз мога да летя.


Усещане за безтегловност, за детски смях,

убождане, стремеж, пробуждане, проблясък.

А после, когато се събудиш, истински щастлива,

ме приземи, след полета ми кратък. И дай ми да заспя

караш ме да се чувствам неудобно и всичко останало. Благодаря ти за това, което си направила, за времето, желанието и всички думи, които си отделила, толкова искрено и щедро. Не знам как бих могъл да ти се отплатя....

СТЕФ, КОГАТО НЕЩО МЕ ДОКОСНЕ КАК ДА ГО ОТМИНА, КАК ДА СИ ЗАТВОРЯ ОЧИТЕ..ДУШАТА КАК ДА Я ЗАКЛЮЧА?

ПОЕЗИЯ НА ОСТРА МИСЪЛ, НЕВЕРОЯТНА ЕМОЦИЯ...И ПРОСТО В ПЛЕН! ДА ТЕ ИМА ПРИЯТЕЛЮ, ДА ТЕ ИМА...

А АЗ НА СЕДМИЯ РЕД ОТЛЯВО ЩЕ ТЕ ЧЕТА, ЩЕ ТЕ ОТКРИВАМ И ЩЕ СИ СЪБИРАМ В "ЛЮБИМИ ТВОРЦИ" СЪКРОВИЩА КАТО ТЕБ!


С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Надявам се някой ден наистина да ги заслужа ...

СТЕФ, НЕОБЯСНИМА Е МАГИЯТА НА ХАРИЗМАТА, КОЯТО КАТО ОРЕОЛ ГРЕЕ ОТ СТИХОВЕ КАТО ТВОИТЕ!
ЧЕТЕШ СТИХА А ЧУВАШ МУЗИКАТА..ВИЖДАШ КАРТИНА И ВСИЧКО ОЖИВЯВА И ЗНАЕШ ТОВА Е БЕЗКРАЙНО НУЖНО ЗА СЕТИВАТА НИ, ЗА ДУШАТА НИ!
ПОЕЗИЯТА Е НАВЛИЗАНЕ В ДЪЛБОКИТЕ ВОДИ НА ОКЕАНА И Е ОПАСНО И Е НЕВЕРОЯТНО КРАСИВО..ЕДИН ДИВЕН И ПРЕКРАСЕН СВЯТ!

ДА ТЕ ИМА ПРИЯТЕЛЮ..ДА ТЕ ИМА...

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

абсолютно! :)))

как двама творци си даряват, а не спорят за първенство :):):)
Благодаря, мила Джулия Бел и дано примерът ти стане заразителен! За да цари разбирателство и хармония - тук в блог.бг и в реалният свят!
Поздравления от мен за жеста и за добрият избор! Харесван и теб, и Понтис като автори и човеци със собсвена мисъл и визия!!!
Усмивки от мен за хубав ден :):):)

Недостатъчно ти


Казах ли ти, че те обичам?


Споменах ли,
че всеки миг, преди и след,
те боготворя.


Разказах ли, че ме разтваряш,


Усети ли ме, как горя?
Запомни ли,
че винаги успяваш?


Нали се сещаш,


случайно даже,
че няма нещо толкова изящно,
като ръцете ти, докосващи ме и творящи.


Че думите ти са единствени,


Че означават всичко.
Еднозначно.
Че ги изписваш в мен.


Че ги прочитам,


и ги помня, съхранявам,
на мойто тайно място,
където ти ме обитаваш.


За да не се съмняваш,


защото ето как,
по моя начин ще ти кажа пак,
че светлината носиш в мен.


Да те обгръщам, да се слеем,


да шепнем, ти и малко аз,
Да си ги казваме онези,
безразсъдно нашите неща.


Да те събирам в себе си,


да те жадувам,
непрекъснато да те обичам,
както аз си знам.


Да знаеш, че е прекрасно,


да те сънувам, денем, и в мислите си да лудувам,
да те целувам, да те обвивам нежно.
Да те обичам толкова ясно

В блога има невероятни творци, но pontis е различния, той е онази чистата, голата истина и прямота! Той е силата на думите, онези думи, които могат да те докоснат право в сърцето с нежността си, дълбокия копнеж и огроооооооооомната любов. В стиховете му има онази вулканична и взривяваща ЛЮБОВ, за което му благодаря! Тя е заразна! Благодаря му, че заразява с Любов!

Дивна, тук сме за удоволствие и да се откриваме и да споделяме...Тук е свободна зона и препускаме свободно..арената луксозна и с вериги е далеч, далеч от тук там ги избират и сменяват за петак...суета...суета

ПРОЧЕТИ ТОВА ОТ СТЕФ, ЗАТВОРИ ОЧИ И...


За кратко. Докато ти спеше. Той пак тихичко заваля. И остави тази малка локва самота, съвсем обикновено прозрачна, в която ще стъпиш, когато допреш земята. Заедно с утрото. И ще усетиш нещо мокро. По пръстите. Без да искаш. Но ще знаеш. Когато дъждът е спокоен и узрял, като току-що изкъпано сърце. Когато думите оставят мокри дири, някъде наоколо.


Когато ти е все едно. Дали часовникът има значение. Защото няма. Той е просто спомен. В теб и мен. И отдавна се е отказал. Да спира. Както и да издава звук.


Обичаме да е тихо. Да е без звук. Да е така. Докато, наистина, има само тишина. И само едно, цялостно, pianino, lentamente, silenziosamente. И две сърца, все по-бавно. Без звук. Да.

По стремената


Избързваш,
не чакаш да наваксам,
предизвикваш ме,

да те достигна.



И после пак ме изпреварваш.


Старая се, не изоставам много.
По пътя себе си захвърлям,
Напредвам бавно, тръгвам пеш.


Понякога дори съм малко преди теб.


Задъхвам те и сигурно те изпотявам,
но твоя кон е силен, необуздан.
Обяздваш го. Настигаш ме. Но няма да се дам.


Посрещаме вълната,


разпорваме я. Бавно пада
във бездната под нас.
Безкрайно стича се вода. Нарича се наслада.


Издигаме я, в мустангите на рамената,


През времето летим,
Пришпорваме ги, по седлата
Преди в любов да се съединим.


Пристигаме, едновременно и на талази


в уречения час,
събличаме до кожа реалността,
един във друг, коне и бяг.


Остава нещо.


Всъщност много малко.
Преди да слезем, от седлата,
в дъжда, с изпръхнали уста,


да прочетем молитва


и да се слеем. По мостовете на дъгата.

Свети със собствена светлина и то много силна!!
Когато го чета, чувствам всичко, дори и което не е казал...

надникващи в микро и в макросвета, поднесени с финес, но и гарнирани с чудесната музика на Пол Мориа.
Поздравления за изпипания постинг!!!

Боровинки, или една, със кръгче светлина,


и с вкус на разпиляна младост, узряла в някаква гора,

Полепващ, сладък, захарен, влудяващ,
Затоплящ, разпиляващ, неуспокояващ, порите по кожата разтварящ.


Към малкото бурканче гладко


посягам, капачката отварям, с изтръпващ звук,
потапям пръст във виолетовото сладко.
Играя си, харесва ми да оцветявам.


Да вдишвам бавно аромата, на тази нежно бледа,


непрозрачна, виолетова безкрайно, благодат,
Да чувствам как се пука топлата им кожа,
И как прекрасния им сок се появява и разлива.


Да ги разглеждам през стъклото как,


все още кръгли, безкрайно пълни с виолетов ток,
изплуват, море от сладки молекули, пречупващи по себе си вълната,
Във виолетовото, цвета на аромата, благословен от светлината.

Той имаше хиляда идеи, може би сте чували името му

Живееше сам със своя поглед напред

Не търсеше имот или слава

Никога не казваше много, за което си струваше да се приказва

Но летеше в един друг самолет

Думите негови бяха загадка

Никой не беше убеден, че е с всичкия си


Но той знаеше, знаеше повече от мен и от вас

Никой не беше го виждал, нито имаше идея накъде беше тръгнал


Той търсеше отговор

За това какво сме

Опитваше по едни начин нов

Беше ярък като звезда

Но никой не разбираше това което бе

„Числата му не бяха пътя”

Невидим беше в дълбока загадка

Която никой не е разплел.


Но той знаеше, повече знаеше от вас и от мен

Никой не беше го виждал, Къде ли отиваше той?

И той се опита, но преди да успее, умря

Когато ни остави, хората плакаха,

Къде ли отиваше той?


Той имаше една друга идея

Един поглед в големия план

Той виждаше в бъдещето ясно

Наистина знаеше какво

Но има нещо, което той никога не ни каза

То умря, когато той си отиде

Ако можеше сега да бъде с нас

Какво ли щеше да каже?


Но той знаеше, повече от вас и от мен

Никой не беше го виждал,

Къде ли отиваше той?

Но все пак той знаеше, ако съдим по картините му

Беше нещо наистина ново,

Къде ли все пак беше тръгнал той?

(превод- pontis)


He had a thousand ideas, you might have heard his name
He lived alone with his vision
Not looking for fortune or fame
Never said too much to speak of
He was off on another plane
The words that he said were a mystery
Nobody's sure he was sane


But he knew, he knew more than me or you
No one could see his view, Oh where was he going to

He was in search of an answer
The nature of what we are
He was trying to do it a new way
He was bright as a star
But nobody understood him
"His numbers are not the way"
He's lost in the deepest enigma
Which no one's unraveled today

But he knew, he knew more than me or you
No one could see his view, Oh where was he going to
And he tried, but before he could tell us he died
When he left us the people cried,
Oh where was he going to?

He had a different idea
A glimpse of the master plan
He could see into the future
A true visionary man
But there's something he never told us
It died when he went away
If only he could have been with us
No telling what he might say

But he knew, he knew more than me or you
No one could see his view
Oh, where was he going to
But he knew, you could tell by the picture he drew
It was totally something new,
Oh where was he going to?

хубав стих, но и твоето музикално и естетическо оформление допринася много за цялостното възприемане :) Целувки за теб!

Обичам да лежа във тревата,
и сред цветята,
птичките да пеят, а
около мен деца да се смеят....

Благодаря ти, Стефане! Ти си невероятен човек! Радвам се, че те срещнах!....


Когато беше море





Когато солта се стича

по твоите колене,

прошумява някъде тихо

далечно море.



Падат слънчеви плодове

от клони по плажове боси,

и се търкалят във мен-

закачка случайна на светлината.



Когато излизаш понякога от вълната-

лунна следа,

се сливат далече и толкова бавно-

небето и младостта.



Не смея да гледам водата,

останала по рамената,

или целуваща между тях.

Спряла, влажна, кратка и прозрачна.

Стефан Черноколев