Международен ден на театъра



Крикор Азарян
http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=28&aid=609





Плэйкаст «ТЕ СИ ОТИВАХА ТИХО»

 

;

Те си отиваха тихо, без глас, без стон, без вик. Охулени, зачеркнати с червено, да си отиват, ненужни са днес. Те си отиваха тихо, с очи пронизващи от болка. Самотни, болни, жалки, те си отиваха ненужни днес. Те си отиваха тихо, писатели, поети, творци. Във време разделно, те си отиваха ненужни днес. Те си отиваха тихо, без звезди, парад, слава. Споменати за ден и цветя, те си отиват тихо сега. ДЖУЛИЯ БЕЛ   Звук:   Изображение: http://hiero.ru/2184488 - http://hiero.ru/2184488 Текст: автор ДЖУЛИЯ БЕЛ - БЪЛГАРИЯ

Тъжно е, Джул...Но хубаво си го написала!
А и музиката е докосваща!
Поздрави!

Вълнуващо ,силно стихотворение ,музиката подсилва чувството на
болка ,горчивина ,разочарование ...
Поздравления !

ЕДИН ГОЛЯМ ТВОРЕЦ СИ ОТИДЕ...СВЕТЛА МУ ПАМЕТ!

ЕТО КАКВО ПИШЕ В ПАЗАРДЖИК ЗА НЕГО

КултураПазарджик скърби за Крикор Азарян
ПАЗАРДЖИК, Марияна ДИМИТРОВА, 15 Декември 2009; 10:38

Драматургът постави едни от най-хубавите си спектакли на наша сцена


Големият български театрален режисьор и педагог проф. Крикор (Коко) Азарян почина миналата нощ на 75-годишна възраст след продължително тежко боледуване. Поклонението ще бъде на 17 декември от 11 ч. във фоайето на театър „Българска армия", съобщиха вчера от театъра в Пазарджик.

Професор Азарян бе едно от най-внушителните имена в българския театър. Той е неразривно свързан и с историята и на пазарджишкия театър, в който през 70-те години на миналия век успява да постави едни от най-хубавите си спектакли. За пиесата „Януари" на Йордан Радичков на Драматичен театър - Пазарджик печели национална награда.

Големият режисьор бе в Пазарджик точно преди година по време на 8-ия театрален фестивал „Есенни театрални срещи" - „Станции на желанието" за представянето на книгата на журналиста Димитър Стайков „Човешкият цирк на Крикор Азарян". Тогава той даде и специално интервю за „Пазарджишка Марица", в което сподели за последните си планове. Сред тях бе и спектакълът „Вишнева градина" от Чехов, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов" бе на 31 октомври тази година.

С трима свои ученици от Пазарджик се гордееше професорът. Това са Тошко Кайков, Сашо Пасков и Тодор Танчев. Големият творец сподели преди година, че тайната да накараш студентите ти да те гледат с обожание е в това, да ги научиш да бъдат верни на себе си и да знаят, че ако нещо има значение не само за тях, но и за другите, това е, което носят в себе си те. Затова най-важното е да открият същността си и с това могат да бъдат интересни. По думите му любовта е енергия. Неговата енергия му помогна да създаде незабравими постановки. Сред тях в историята на българския театър (освен работите му по Чехов) остават спектаклите по Йордан Радичков, Шекспир, Н. В. Гогол, Иван Радоев, Боян Папазов, Т. Уилямс, Николай Хайтов.

30 години Коко Азарян преподава актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. През 2005 г. напуска театралната академия, след което става преподавател по актьорско майсторство в Нов български университет. Режисирал е постановки в Русия, Полша, Македония, Югославия и други страни.

Носител е на награди за спектаклите „Януари" на Йордан Радичков, „От земята до небето" на Николай Русев, „Опит за летене" на Йордан Радичков, „Празникът" на Николай Хайтов. Носител е на наградата за режисура на Съюза на артистите в България за „Буре барут" - Деян Дуковски и от Фестивала в Благоевград за „Бая си на бълхите" - Боян Папазов. През 2004 г. получава почетен „Аскеер" и орден за вярна служба на театъра

...гледах филм на Фелини.
Филмите на Фелини много ми липсват. За пръв път гледах негова продукция като студент - "Амаркорд". Достъпът до кинозалата беше с пропуски. С няколко колеги все пак успяхме да се промъкнем в салона. На излизане чух един профе-сор от академията да казва, че не е разбрал нищо от филма. Май и аз също не го разбрах. Но в тези кадри видях детството си, видях себе си.
След прожекцията отидохме в шкембеджийница на "Граф Игнатиев". След супата обаче ми прилоша и повърнах. Явно специфичната балканска храна беше несъвместима със света на Фелини.


...си спомних детството.
Когато отида в Пловдив, винаги се отбивам в Стария град. За тия 15-16 години, в които сме живели там, сменихме три къщи в "магическия" триъгълник между църквата, училището и арменското читалище. Мястото е свято за мен. В училището са ме учили кое е добро и кое - лошо. Там съм изял и първия си шамар от учителите. Там е и първата ми целувка с момичето, което след това стана първата ми съпруга. На сцената на читалището играх за пръв път. А в църквата са ми издали кръщелното.


...се почувствах арменец.
Когато пътувах със самолет от Москва за Ереван, а наоколо седяха само арменци. До мен - току-що уволнен войник, който се връщаше от Далечния изток. От дългия път краката му бяха отекли и ръчно изработените му обувки го бяха стегнали като в менгеме. Момчето извади нож, разряза обувките и пак ги нахлузи. В същото време от съседната седалка виждах да се подава една изящна ръка - нервна, красива, одухотворена, ръка на музикант. Тогава си казах: значи родината ми е нещо средно между това младо момче с отеклите крака и тази изящна ръка, която свири Гомидас и Хачатурян.


...взех идея от улицата.
Ежедневно. Артистът трябва да е безкрайно наблюдателен, за да пълни резервоара на въображението и сетивната си памет. Най-интересно ми е, когато някой се изненада. Това състояние разкрива невероятно богатата палитра на човешката природа. Неочакваното ни прави страшно безпомощни. Изненадата е процеп, през който можеш да надникнеш в душата на другия.


...злото ме вдъхнови.
Злото винаги ме е парализирало. Давам си сметка, че това ме прави уязвим. Отдавна съм се убедил, че не съм способен за героични действия.


...спорих с колега.
Често се случва в процеса на работа. В първите години на промените обаче имаше много безсмислени спорове. Много приятелства се срутиха, много енергия се разпиля. За мен няма червени и сини. Винаги съм делил човечеството на посредствени и талантливи, на можещи и не можещи.

...повярвах на политик.
И досега вярвам на някои политици, но за съжаление стават все по-малко. Не са от една боя. Бил съм особено лоялен към Петър Стоянов. Той прояви едно дефицитно качество за 90 процента от политиците - не се промени през годините, в които беше на власт. Човекът е много слабо същество. Промени ли се статусът му, става друг. Само като си спомня как днешните депутати влязоха в парламента, как бяха облечени преди и как сега...

...се почувствах гражданин на света.
Винаги съм се смятал малък за света. Имало е обаче случаи, в които съм се чувствал особено уютно в чужбина. През 80-те години в Испания, без да знам езика, без да съм сред компания и приятели, не бях самотен. Вечер улиците гъмжат от весели хора и ти се струва, че си част от цялата веселба. Нещо подобно преживях и в Ню Йорк. Един късен следобед седях на Бруклин и гледах статуята на свободата. Зад мен бяха улиците и сградите, които съм гледал в толкова филми. И ми беше хубаво.

...открих талант.
Много таланти съм открил. Сред тях е Мариус Куркински. Срещнах го във Варна в Дома на моряка, където ме заведе приятел, за да гледаме постановка на детската група "Щурче". Мариус страшно ме впечатли. Тогава беше на 12-13 години. Казах му: "Ако искаш да кандидатстваш актьорско майсторство, обади ми се." След пет-шест години го виждам в академията. Записал кукли, без да ми се обади. Казали му били, че е дребничък и няма шансове за актьор. Направихме комисия и го взех в моя клас.


...жена ми ми посвети стих.
Сценичното изкуство е смъртно, то умира с падането на представлението. Присъствието ми в част от стиховете на жена ми обаче ще остане. Стихотворението, което най-много обичам, е за един мой спектакъл - "Последен срок".

...си спомних за Радичков.
Онзи ден, докато обяснявах на актьорите метафората "чайка". Тогава им припомних това, което Радичков казва за загадъчното в пиесата "Януари". Сусо казва на Исай: "Не знам какво е загадъчно, но е загадъчно." Исай му отговаря: "Загадъчно е онова, на което ти му виждаш само окото, а то те вижда целия." Много често си спомням за Радичков. Защото ми липсва, защото го няма.


...направих "Опит за летене".
Във Варшава. Поляците играха професионално. Всичко беше точно като часовников механизъм, но чувствах, че нещо липсва. Казвам: "Пан Ломницки, това тук е катастрофа." Той подскочи: "Защо?" "Ами няма лудост, как ще полетят с една каруца, без да са обезумели?" "О - отговаря той, - полският актьор пести енергията си. Утре ще видите как ще литнат." Българският актьор е от друга порода. Готов е да литне още преди да разбере за какво става дума. Много е надарен, но пък е немарлив.

...получих урок от живота.
Всеки удар е урок от живота. Животът не е сапунен сериал. Ние сме в непрекъсната битка с времето, което неумолимо ни бута към неминуемия край. Природен закон. Затова трябва да се ценят всеки ден, час и миг.

...изневерих на себе си.
Случвало се е. Но аз като човек, който работи в театъра, имам шанса да ползвам един храм. На това място чрез спектаклите изповядвам и греховете си.

Б.

от по-рано и без име.

СТЕФ, СЕГА ВИЖДАМ ЧЕ Е ИЗТРИТ..РОВЯТ В НЕЩАТА МИ..ЧЕТАТ ПИСМАТА МИ..НИЩО НЕ МЕ УЧУДВА
НО КОМЕНТАРА БЕШЕ СТРАХОТЕН И МИ Е МЪЧНО ЧЕ ГО НЯМА..

НО ТИ ОТГОВАРЯМ ЧЕ ЩЕ ПИША ЗА ТЕБ... НО ПО ИСКАМ ДА ТВОРИШ ОЩЕ И ОЩЕ..ЗАЩОТО ПИШЕШ ПОЕЗИЯ НА ЕДИН ДЪХ..ПОЕЗИЯ НА БЪДЕЩЕТО

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

и все пак, скътай няколко реда...
за финал. Защото те обичам.

РАЗЛИЧЕН И НЕОБИКНОВЕН..ЗАТОВА ТЕ ОБИЧАМЕ..ТОЧНО ЗА ТОВА!