Vysotsky «Кони привередливые» (Capricious horses)

25-ти юли 1980 година ...
Не си отиде - отлетя, но си остана в нас завинаги!
Поклон!

Моят Хамлет
Аз само част в стиха ще обясня,
дотам са пълномощията мои...
Заченат бях, естествено, във грях,
сред пот и нерви в брачните покои.

Аз знаех - над земята полетял -
нагоре все по-гибелно ще става.
Спокойно се подготвях да съм крал.
Бях принц - държах се както подобава.

Аз знаех - ще е както искам аз.
Лишения и липси не изпитах.
И служеха на мене в моя клас,
тъй както на короната бащите.

Не мислейки, изричах аз слова,
на вятъра без свян ги запокитвах,
че вярваха ми - бях им главатар -
децата с благороднически титли.

Страх всявахме в пазачите среднощ,
ний - шарка, разболяла времената.
На кожи спях, месо ядях от нож,
тормозех зли коне със стремената.

Аз знаех, че ще бъда възцарен -
роден със знак жигосан от съдбата,
от звън на сбруи бях опиянен,
злостта търпях във книжките, в словата.

Усмихвах се неискрено без труд,
а поглед таен, щом е зъл и горък,
да скрия можех - учен бях от шут.
Той мъртъв е: „Амин! Горкият Йорик!”

И аз отказах алчно да деля
награди, плячка, слава, привилегии.
За пажа мъртъв почнах да тъжа...
Заобикалях клонките зелени.

Забравих и ловджийския хазарт,
копои, хрътки вече не обичах,
от улова отдръпвах се назад
гончии и ловци налагах с бича.

Аз виждах как невинните игри
все повече приличат на безчинство.
И нощем тайно в бистрите води
отмивах се от дневното си свинство.

Проглеждах, оглупявайки съвсем,
но сляп бях за домашните интриги.
Не беше този век добър за мен,
ни хората му - и зарих се в книги.

Умът ми - лаком всичко да узнай,
разбра и неподвижност, и движение,
но полза от науки няма май,
щом срещат всеки ден опровержение.

С другарите ми нишката изтля,
на Ариадна нишката бе схема.
„Да бъдеш, или не” се питах аз
и мъчеше ме тежката дилема.

Все бурно е морето от беди
и мятаме стрели - просо във сито,
та отговора ний да отделим
от тоз въпрос, задаван упорито.

Глас на предци дочух да ме зове -
откликнах, но съмнения ме тровят,
нагоре мисъл тежка ме поде,
крилата плътски свличаха ме в гроба.

Споиха дните в мен нездрава сплав -
изстине ли - на прах ще се окаже.
Пролях кръв като всички - като тях,
не съумях от мъст да се откажа.

В предсмъртния подем се провалих.
Офелия! Отхвърлям участ тленна.
С убийството към тях се приравних
и в същата земя със тях ще легна.

Аз Хамлет съм - омразата презрях,
и плюех аз на датската корона,
но в техните очи в борба за власт
убивах аз съперника за трона.

Във раждането смърт ни се криви,
от изблик гениален лудост вее.
Задаваме все отговор фалшив,
без нужният въпрос да е намерен.

Владимир Висоцки, 1972
(Превод Светлозар Ковачев, 2009)

Едно голямо БЛАГОДАРЯ !

Аз не обичам

Аз не обичам гибелния изход,
да бъда жив не ще се уморя.
Аз не обичам времето годишно,
в което с песента не веселя.

Аз не обичам явния цинизъм,
не вярвам във възторжени слова
и някой зад гърба ми да наднича,
четейки скришом моите писма.

Аз не обичам нищо полвинчато,
прекъсване на разговор без такт
и изстрел във гърба, а и когато
от упор стрелят - аз против съм пак.

Аз ненавиждам сплетнически версии,
съмнения, на почести игла,
или - когато галят все насрещно,
или с желязо стържат по стъкла.

Аз не обичам ситото доволство -
да караш без спирачки - по-добре,
досадно ми е хорското притворство
и че не помним думичката „чест”.

Криле на две строшени като виждам
аз жалост не изпитвам - не от злост -
насилие и безсилие не обичам,
но жалко за разпнатия Христос.

Да бъда малодушен не обичам,
обидно ми е за невинно бит.
В душата ми аз мразя да надничат,
или да плюят в нея с нагъл вид.

Манежи не обичам и арени:
обменят милион на дребно там,
дори след най-големите промени -
туй никога не ще обикна, знам!



© Светлозар Ковачев. Превод, 2009Svetlozar Kovachev

Благодаря, Джули!:)

Към върха
В памет на М. Хергиани
Ти върввиш по ледника без дъх,
с поглед, впит във върховете сини.
Горе сънно вдишва всеки връх
облаци, издишвайки лавини.

С теб внимават, като че покой
са ти обещали тия дни те -
пазят те от каменен порой,
пазят те и от пукнатините.

Идваше беда и димен пласт
бе покрил изцяло планината.
Ти не различаваше тогаз
срутването от пукнатината.

Ако бе за помощ позовал,
щяха в миг скалите да отвърнат.
Ехото им в радиосигнал
ветровете щяха да превърнат.

Ти почувства всеотдайността
в боя за превала - там самите
камъни ти пазеха гръдта,
рамо ти подаваха скалите.

Умният не скитал по гори...
Ти пое - не вярваше в мълвите.
Ставаше гранитът мек дори,
като пух се стелеха мъглите.

И ако след някой тежък бой
легнеш в тези планини далечни,
ще се наклонят като над свой
хребетите - обелиски вечни.



© Добромир Тонев. Превод, 1984Dobromir Tonev

Аз буден съм, но сън зловещ...
Аз буден съм, но сън зловещ ме гони
и гълтам хап с надежда да заспя.
Привикнах вече да преглъщам, да търпя:
организации, инстанции, персони
ми обявиха яростна война,
затуй, че насред тая тишина
аз огласявах в цялата страна -
не съм аз спица в колелата казионни,
затуй, че не мирясвах в сънища спокойни,
затуй, че щом излъчват песни мои
от старите ми буйни времена
по радиото чуждо, някой рони:
„Без той да знае... Няма той вина!”
И още за какво? Че взех жена,
която не избрах сред поданички родни
и упорито в чуждата страна
пътувам, а към дъното не ща,
и песен съчиних, и не една,
как бихме фрица с неговите орди,
как жертваха се редниците горди,
а и на сън не съм видял война.
Крещят: „Открадна нашата луна!”
и да открадна пак не ще се посвеня.
И клевета след клеветата вечно броди...
Не ми се спи... Очите ми са бодри!
Да се пропия няма, а с ръка
аз завещанието с кръст ще отрека,
и сам ще се прекръстя и акорди
за песен ще създам и не една,
и в песните едни ще прокълна,
на други пък ще сторя аз поклони,
затуй, че писаха да спрем да сме покорни!
Дори това със хап горчив да заплатя.




1973 © Светлозар Ковачев. Превод, 2009

Завинаги!
Поздрави, Джу!
Б.

Надбягването на раванлията

Бягам аз, но някак по-различно,
по роса, из локви, по наклон.
Щом е раванлия - по-различно
нещо има, казват, в този кон.

А жокеят стремената с бяс
впива в мен през цялата езда.
Бих препускал във табуна аз,
ала без седло и без юзда!

Ножът, щом е в ножницата пъхнат,
става безопасен, става друг.
Ето ме - и оседлан, и спънат,
и с уста, разкъсана с мундщук.

С рани на гърба, треперя аз,
хълбоците - целите вода.
Бих препускал във табуна аз,
ала без седло и без юзда.

Днес ми предстои да изпреварвам.
Бягане. Днес фаворит съм аз.
Всички вярват в мен, но аз не вярвам -
и жокеят е с прегракнал глас!

Той ме ръга с шпорите в екстаз.
В първите редици - присмех... Ах,
как бих бягал във табуна аз -
без седло и без юзда - с размах.

Как танцуват всички преди старта,
всеки срещу всеки озлобен -
бесни, фанатични и хазартни,
и разпръскват пяна - като мен.

Публиката тачи моя ас,
майстора на висшата езда.
Ох, как бягал бих в табуна аз,
ала без седло и без юзда!

Няма да са златни планините -
аз ще съм последен, не герой:
аз ще му припомня синините,
ще го хвърля, ще изгуби той!...

Звън! И ме възсяда моят ас,
виждайки се в лаври увенчан...
Ох, как бягал бих в табуна аз -
ала без юзда, неоседлан!

Но какво ми става, как тъй смея!...
Чуждата ли стръв ме облада!
Аз не мога да се овладея -
аз не мога да не победя!

И какво да правя аз? Тозчас
да изхвърля своя корифей
и като в табун да хукна аз -
под седло, с юзда, но без жокей...

Вплетен във опашката, горкия,
влачи се след мен, пребит до кръв...
Аз, преди да стана раванлия -
исках като всички да съм прав!



© Добромир Тонев. Превод, 1984Dobromir Tonev

Песента на певеца пред микрофона


Достъпен съм за целия салон.
Пристъпвам към привична процедура:
икона уж е този микрофон,
з днес стоя като пред амбразура.

Не му допадам аз, от моя глас
навярно всички са се отегчили.
И знам, ако излъжа в нещо аз,
безжалостно лъжата ще усили.

Бие в кръста рампата с лъчите,
злостните фенери - във очите,
и прожектор ребром ме слепи,
в край мен - кипи!

Той, дяволът, е с безотказен слух,
способен да усети фалш до йота.
Макар за мойте грижи да е глух,
аз честно ще изпея всяка нота.

Особено хрипти днес моя глас,
но риск не бих поел с височините.
Че щом си изкривя душата аз,
той няма да изправи кривините.

Бие в кръста рампата с лъчите,
злостните фенери - във очите,
и прожектор ребром ме слепи,
в край мен - кипи!

И микрофонът с гъвкавия врат
върти пред мен главичката си змийска.
И хапе, ако забележи спад.
Да пея до побъркване ли иска?

Не се движи, внимавай с всеки жест...
Змия си. По езика те познавам.
Но аз съм змиеукротител днес,
не пея песни - кобри укротявам.

Бие в кръста рампата с лъчите,
злостните фенери - във очите,
и прожектор ребром ме слепи,
в край мен - кипи!

И като птиче лакомо и зло
той звуците кълве от дробовете.
Куршум ще шибне в моето чело.
Китарата - ще ми държи ръцете.

Това не означава кран, покой.
Какво е моя микрофон, кажете!
Кандило пред лицето ми е той,
но аз не съм светец и той не снети.

Бие в кръста рампата с лъчите,
злостните фенери - във очите,
и прожектор ребром ме слепи,
в край мен - кипи!

С най-прости гами пея и за миг
ако не е до края искрен тона,
аз получавам в този миг плесник
от стихналата сянка микрофонна.

Към мен - очи от целия салон.
Покой ли да очаквам или буря?
Икона уж е този микрофон,
а днес стоя като пред амбразура.

Бие в кръста рампата с лъчите,
злостните фенери - във очите,
и прожектор ребром ме слепи,
в край мен - кипи!

© Добромир Тонев. Превод, 1984

Джу, боя се че си от малкото блогъри, които разбират това, което Той разбра!

Един от моите идоли!
Бъди щастлива!

Маски

Навярно изигран съм и рева
от смях като пред криво огледало:
ухилени усти, халки в носа -
като венециански карнавал е!

Край мене в танц тълпата се тресе
и в своя кръг въвлича ме и тласка,
и моето - нормалното лице
навярно всички взели са за маска.

Конфети, блясък... Да, но не за мен...
А маските упрекващо ме зяпат,
че тактът пак от мен е нарушен,
и стъпвам на партньора по краката.

Оттук да бягаш нещо те зове...
Или ведно със тях се весели ти?...
Надявай се под маски-зверове
лица човешки все пак да са скрити.

В перуки, в маски са като един -
от приказки или от книги взети...
Стои отляво тъжен арлекин,
палач е друг, безумен - всеки трети.

Един да се изкара иска бял,
друг образа си крие от огласа,
а някой да познай не би успял
лицето си от вечната гримаса.

Насред смеха избива ме на плач,
тъй както в хоровода съм се хванал:
току виж, някой с маска на палач
харесал я и с нея си останал?

Току виж арлекинът затъжи
завинаги с лицето си печално;
или глупецът тъпия си вид
забрави на лицето си нормално?






Аз по петите маските следя,
но всякакви въпроси са опасни -
току виж всички маски се свалят,
а там - полулица и полумаски?






И как да не проспя добро лице,
как честните надеждно да открия? -
Надянали са маски всички те,
лицето си в скала да не разбият.

Аз тайната на маските разбрах -
уверен съм във точния анализ:
с безлични маски някои от тях
предпазват се от храчки и шамари.



© Светлозар Ковачев. Превод, 2009Svetlozar Kovachev