Стоеше той като зверче в клетка,
в кръг притиснат и руган.
Уплашен, обезумял от страх,
като замръзнал, онемял и ужасен.

За месец време влизал в нас,
къщата в строеж а той легло направил.
И всичко,  което си харесал взимал,
за баба си и с кучето приятел бил.

А аз в гипс със счупен крак,
с патерицата вървя и гледам.
И чудят се какво да правят с него
и карат му се и го заплашват.

Погледнах ги и казах да се оттеглят,
ръката му протегнах и поканих.
На гости, на разговор с мен
а той стресиран, недоверчив ме гледа.

На моя от детството приятелка е син,
усмихвам се и му говоря с нежност.
История една като дете
за цял живот останала в мен.

Как веднъж с майка му,
патенца восъчни харесахме си ние.
И аз съм с чар и бабата омаях
а приятелката моя патенца десет сви.

И пуснах ме ги да плуват в съд у нас
и тъй красиви и бели и червени.
Но баща ми ги погледна и попита:
-От къде се взеха, от къде ги имаш ти?

Очите му аз помня още със сълзите
и онемяла, разтърсена и тъй виновна.
До час ги върнахме отново
и на бабата се извинихме за това.

Това бе историята а след години,
някой тича и радостно ме пита:
- Позна ли ме, това съм аз,
лошото момче, което крадеше вас.

ДЖУЛИЯ  БЕЛ