Радост Светулкова е лекар - ендокринолог в една солидна болница в гр.N. Край кабинета и винаги има огромна тълпа от народ. Човек,  който за първи път влиза в болницата все се чуди и пита: "Кое светило на медицината дава часове, та толкова много хора" На този етаж се намират още кабинети, но при тях -  има, няма пет, шест човека. А тук - митинг, чудо непонятно. В този град има болници и те са толкова много, че само банките ги бият по брой.        Тълпа от народ! Всички те стоят прави с изключение на трима седнали  на столове .Едни от чакащите държат важно листчета с номер за ред.Те се споглеждат и  все  се питат:       - Извинете а вие кой номер по ред сте?         Чудят се като им казват, че номерата не важат, че има от четири часа чакащи, който още не са минали.          И ето че в този момент от кабинета излиза като хала д-р. Светулкова...Тържествено оглежда хората, повдигна се дори на пръсти, за да може всичките да ги обхване с поглед, сваля очилата си и казва:      - Вижте какво! Аз да  не съм машина! Днес на преглед ще минат повече от сто човека. Не издържам, за Бога, не разбирате ли.? Има хора с номера, с направления, с платен преглед. Но това са половината, а другите ей така! Знаете, че не връщам никой, че и последния ще прегледам и злоупотребявате с търпението, с добротата ми. Моля ви се! Много ви моля!   След това тя погледна часовника на ръката си. Прегърна трите жени, седящи на столовете и  каза:       - Хайде милички! Таня, Ваня и ти - погледна третата въпросително - Да, сетих се за името ти... Драганова. Да, милички, хайде влизайте!        Един от чакащите, явно ядосан се обади :        - Но, моля Ви! Тези госпожи са след мен. И номера нямат, нищо нямат. Как така?        Д-р. Светулкова го изгледа свирепо.И с метален глас му отвърна:        -Вижте какво,  уважаеми! Тук и сега аз решавам! А вие ще чакате! И ви моля всичките за тишина. Как да работя вътре от тази глъчка, от този шум пред вратата!?         Трите жени влизат заедно в кабинета.  Щастливи, те се чувстват избраници на съдбата.  Да, хората чакат с часове, а те хоп  и на ...късмет. Лекарката ги гледа усмихнато,  мило, сърдечно и  душите им сякаш перце, ще литнат.Забравят дори че са болни, че имат  проблеми..всичко се стопи сякаш с магическа пръчка.      -Виж какво Драганова, - каза лекарката и  ги върна тези три на години дами в реалността.-  И така, направила си изследване на хормоните, Виждам -  добри са показателите! Но ти защо не си направила  изследване за калция в организма.Това е толкова важно, необходимо...Три месеца са минали от операцията на десния лоб на щитовидната жлеза, а още драга, не си направила това изследване. Защо? Теб питам Драганова, защо?     Но нека да видя какви документи ми е донесла Таня. Да, да, ще направим протокол за лекарствата.Всичко е ясно. Сестрата сега ще ги пусне и си готова...     А  ти,  Ваня, какво чакаш? Събличай се до кръста, да чуя сърцето, да премеря кръвното, време нямам...хайде!     А сега за момент да ме извините. Да погледна този митинг как е отвън.Това е лудница, вертеп, не е болница!    Д-р. Радост Светулкова отново излезе пред кабинета си. Да, тя за пореден път произнесе позната на всеки един реч. За редът, за шума, за натоварения ден. И накрая завърши:   -Никой от Вас няма да върна. С номера, без...извънредно ще остана, но всеки един от вас ще прегледам.     После уморено се върна в кабинета. Седна на бюрото си  и отново започна да разглежда вяло и с досада документите на една от пациентките.     -Ние с вас,  Драганова - с равен тон продължи Светулкова - не сме изследвали калция в организма.Защото е важно да минат поне четири месеца след операцията. И тогава се вижда липсата.Това е правилното решение...Затова, ти ще дойдеш след месец. И няма да взимаш направление, идваш и ти  пускам  за калция.Това е Драганова и с теб за днес приключихме. И на теб Ванечка, е готов протокола, само да го подпиша и приключваме. А ти, Таня, дишай дълбоко...така де! Ти имаш направление за днес, затова на теб и сърцето ще преслушам, кръвното ще премеря,за  лимфните възли ще прегледам.     Вижте дами, за десет минути  всички сте готови.Така е... толкова хора, над сто сигурно ще минат днес. И главата ме боли! И внука ми все  звъни по телефона, парички да му дам. И дъщерята час по час ми нарежда какво да купя от магазина за вечеря. Да се разчекна, не мога да се оправя! Все се чудя от къде в мен тази сила, да издържа на този напън, на този ад.    Д-р Светулкова стана от стола и отново излезе пред кабинета си. Със задоволство огледа тълпата от хора, вперили към нея поглед пълен с надежда, с молитва! После се усмихна и отново започна онази позната до втръсване реч -  за тежкия ден и лудницата, в която трябва да работи.   05.04.2013 ДЖУЛИЯ БЕЛ