Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10 20:58 - Жега
Автор: yuliya2006 Категория: Поезия   
Прочетен: 348 Коментари: 0 Гласове:
11


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Жарък летен ден. От онези, в които сякаш сърцето ти  ще се запали и ще изгори. Дето навън след десет часа е рисково да се покажеш, излезеш, пазаруваш, та камо ли да продаваш на открито.        
Термометърът показва над четиресет градуса на сянка. Продавачката в магазина за пластмасови изделия - кофи, корита, столове и други  артикули бе сякаш в безтегловност. Главоболие още от сутринта  не я пускаше. Сякаш главата и пулсираше 
...Там... там...там... Нямаше климатик. Отвън ни навес , ни сянка от дръвче... Мараня - убийствена ! И мухи - нахални, брутални,  кацаха по ръцете, краката. Тя ги удряше с палка за лев. Но те още по упорито, избегнали смъртта я лазеха и щипеха.      
- Дали ще оцелея, дали? - мислеше Ана, така се казваше тя. Безпаричие! И трябваше да работи,  за по двеста лева на месец, без осигуровки, без нищо. Нямаше избор! Иначе трябваше да оцеляват с инвалидната пенсия на майка си.  А тя мизерна, само сто и двайсет лева. Ток ли да плаща а бе изключила дори хладиник - фризер за икономия, храна ли да купи. Добре поне, че майка и взимаше енергийни помощи от социалното, та поне отоплението бе осигурено.    
 - Това живот ли е ?     - говореше тихо на себе си тя -  Зимата да стоиш до минус петнайсет. А сега - лятото да изгаряш в този ад. Сякаш и времето се измени. Няма пролет, няма есен!  От сандалети минаваш на боти, ботуши. И дъжд не вали с месеци. А после поройни дъждове, реките от коритата излизат ,язовирите прелеят и цели села наводнят, затрият. Но има и по зле от мен! Поне покрив ихляб за деня имам. И не съм потънала в заеми, та по -бедна и от просяка да съм.          
Погледна към небето а то ни едно облаче се не вижда. Само въздуха трепти и от жегата пулсира. По новините бяха предали,  че на този ден ще достигне до земята огромен къс - плазма от слънцето. Ще има опасни изригвания и да се внимава.        
 Внезапно Ана се сепна! Някаква старица - слаба, висока, костелива, без чадър, само по забрадка я питаше нещо. Тя  я изгледа като призрак, мираж, като онези от пустинята. Напрегна мисълта си да разбере какво иска, какво търси тази жена. Дали бе реалност а не видение.         
В това време клиентката с висок енергичен глас я попита:        
 - Госпожице, търся да купя кофи. Но да бъдят от здрава пластмаса - български. Не от онези вносните, дето и седмица няма и се пукнат. Аз съм вдовица, на години съм - продължаваше старицата - Сама живея, децата ми в София. Там работят.Семейства имат. Децата си гледат. А аз  зимнина да приготвя от дворчето - за тях, за мен, всичко си гледам и правя. Та като дойдат есента, да си напълнят багажника на колата. Да ме споменават зимъс за трудът ми. Сега само ще  ги разгледам, ще ми обясниш каква пласТмаса са, кои са най-добрите. И след ден с количката ми на колелца, ще дойда да си купя.                  
 Ана гледаше клиентката и се молеше. Дано по - бързо си отиде. Нямаше сили да обяснява. Ушите и бучаха, тила я стягаше "- Ще умра, ей сега!. Не издържам, не мога повече! Какво иска тази жена за  Бога, какво? " - Не, тя нямаше да си отиде. Анна познаваше тези самотни жилави старици. Те търсеха раздумка, общуване. Но тя нямаше сили а беше само на трийсет. Сякаш живота я бе изцедил, бе взел силата и тя вече бе инвалид.        
Старицата, не получила отговор на нито един свой въпрос продължаваше:          
- Да ти разкажа каква лютеница правя. Вкусна! В магазина такава не продават. Сега ще ти дам рецептата и ти да си направиш такава Взимаш чушки - месести от онази "куртовската капия" и я опичаш на огън с дърва. Тенекията трябва да бъде дебела, та да не изгорят. После белиш и смилаш доматите, морковите и печен патладжан...          
Ана знаеше вече, няма да оцелее. Ще умре тук и сега. Представи си майка си ,с черна забрадка как ридае, как се сбогува с нея. Колко надежди имаше за нея. Беше все първа в училище. Все най- добрата, с медал завърши средното си образование. Майка и мечтаеше да я изучи за висше, да я ожени, внуци да гледа...           
Затвори очи и се унесе! И чудо - стана и леко, сякаш полетя. И нямаше жега и нямаше студ. Лек морски бриз я галеше по лицето, мириса на окосена трева я упои. Душата и сякаш запя и нямаше грижи, нямаше окови. Тя бе горе, там където имаше справедливост, спокойствие, мир. Слушаше божествена музика и всичко край нея бе бяло, чисто, красиво. И бе щастлива, както в детството, когато всичко бе безгрижие, радост.  
18.09.2013  
ДЖУЛИЯ БЕЛ


Тагове:   блог,   къси разкази,


Гласувай:
11
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yuliya2006
Категория: Поезия
Прочетен: 5495337
Постинги: 1408
Коментари: 11930
Гласове: 58585
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930