Странно от миналото все помня стени.
Животът ми е преминал между тях.
Стените на дома, в който живеех,
стените на залата в която танцувах,
стените на сцената...
Сега е май! Цъфтят рози, любимите ми лалета, небето е синьо, синьо...Ухае на окосена трева и палитра от цветя.
Слънчеви лъчи те галят, милват .Тези
мигове са божествени, съвършени. Те
те зареждат, извисяват и сякаш свалят
стени - една по една и ти излиташ,
ефирно, сляла дух свисше. Ти си бог, ти
си чудо. И танцуваш, танцуваш! Тези
стени стават прозрачни, ти минаваш през тях. И дишаш, дишаш, с пълни гърди. Света се завърта и става чудо... Аплодисменти! Сълзи от възторг! Галиш сърцата, докосваш душите на публиката. И тя е с теб! Тя танцува, тя лети нависоко или умира...Въздуха в залата трепти под звуците на вълшебната музика на Сен - Санс. Ти си лебед - бял, фин, изящен. И плуваш, плуваш, носиш се над водата. Плясък на криле, изпъната шия, молитва към бог, сбогуване със земното...
Стените ги няма! Те са били окови, суета, нереалност. Душата ти е свободна, волна, истинска. И е бяла, бяла, бяла...      

22. 10.2013
ДЖУЛИЯ БЕЛ