Да, странна бе тази вечер! Различна , толкова различна от друга...сдържана, хладна.Какво ставаше за бога? Какво караше тези друг път възторжени, емоционални руски хора да мълчат.Да се хранят навели глави, средоточени единствено към чиниите с мезета, сложени изобилно на трапезата. Само как тя очакваше тази вечер.Срещата с тези сърдечни, мили хора я
зареждаше.Тя сред тях се чувстваше в свои води,сродни по дух....просто близки Да, но тази вечер всичко бе различно, коренно различно!
Руски специалисти... живееше с тях в един дом... с жените, децата им.Често се събираха ,както тази вечер и до късна нощ говореха, пееха, танцуваха.Имаше смях, сълзи от възторг и обич..неописуема! Мислите се блъскаха в главата и въпрос! "Защо,защо?" Очите и оглеждаха познати лица и изведнъж тя разбра. Да,тя се сети причината нещата да са различни, много различни. Да, това бе той, точно той! Техния ръководител, достолепен, строг гледаш под очилата с метална святкаща рамка. Сигурна бе че той е причината всичко тази вечер да е така. Та той седеше точно срещу нея, толкова близо. Хранеше се като аристократ, държанието му бе аристократично, дори чертите на лицето говореха за аристократизъм.Поразия погледа му - стъклен,надменен.Сякаш казваше че тук е при принуда, от етикет, че това място е неподходящо,обидно за него. И ето че тя му се усмихна! Да, тя му се усмихна, с онази неотразима, специална усмивка, която сваляше бариери, бе нейното скрито оръжие. В силата на което тя вярваше ,което никога не я бе предавало...
   -Андрей Иванович, вие тази вечер тук, сред нас!- дръзко и усмихнато каза тя - Вече година работим заедно на строящия се завод, живеем заедно с вас, жена ви.А ето вие за първи път решихте да дойдете на тези вечери.Откъде тази смелост Андрей Иванович?
Той я погледна, спря да се храни и стана страшно...Минутата мълчание сякаш и си сториха вечност.В очите му блесна огънче, тя го видя.То я порази,каза си вътрешно "-Той е жив за бога" Да, той започна да разговаря с нея. Днес тя не можеше да си спомни първите му думи, дори за какво говореха. Гледаше го право в очите, не отместваше поглед от тях. Сякаш ако го направеше той отново щеше да се втвърди като гипс и край на общуването. Но края на разговора с него тя помнеше ясно.,точно.. Не изпусна нито една дума от него. Сякаш бе запис на черна кутия, като онези в самолетите.Който откриват и оцеляват с безценна информация при катастрофа. Да, тя ясно помнеше думите му! Онези в който той и разказваше за Курск, по време на войната.В която бил участник и свидетел
  -Ние войниците вървяхме по пластове от човешки трупове.Бяхме като дрогирани, беше ад в който останах жив! Слушаше го занемяла, гледаше стъклените му сини очи и си мислеше. Той е мъртъв,мъртъв,мъртъв...      

ДЖУЛИЯ БЕЛ


художник- Радина Петрова