Виж портрета на жена ми,виж го!А колко млада си отиде от този свят и красива,красива...
Всяка сутрин се събуждам,усмихвам и се..до мен е,чувствам я...душата ми сгрява!
Каква жена беше,каква! Усмихната, с бяла забрадка и като запретнеше ръкави, какви баници точеше!
Къщата пълна с народ и смях,глъч,олелия...
А днес никой, нито от Пловдив, нито от Пазарджик идва...никой! Нямат време казват-бизнеса важен,работа,работа...Внуците и те не идват
Така е в живота,като  стопанката на къщата я няма!
Помня, кога я загубих. Мина ден, два, а аз ни в живите, ни в умрелите.Лежа и не ставам,не ми се живее.Молих онзи там горе и мен да прибере, да ме вземе...
Но една сутрин,отварям очи,погледнах снимката  на стената и нещо стана с мен! Сякаш някой шамар ми удари, не зная какво беше...
 И като станах, умих се вънка с ледена вода-зима беше.Облекох чиста риза и сякаш нов човек станах!
Впрегнах кончето с каручката и като го подкарах...
-Жив съм -казах-жив съм!
В нашето село,махалата ни, все вдовици останаха и аз по цел ден ту на тази помагам,ту на онази.
Благославят ме,готвят ми,на ръце ме носят!
Ето днес заклах шопара, а те тепсикeбапа,наденичките,кървавицата, всичко приготвиха! Помагаме си взаймно и оцеляваме, че децата,унуците все далече,далече...
А вечер,като си легам,пак я поглеждам - там на стената. Доволен,щастлив  и благодаря !
Не се сринах,не! ЖИВ СЪМ!

30.09.2012
ДЖУЛИЯ БЕЛ