- Бяха страшни времена!  Тате преди девети бе офицер на царска служба.Не бе се замесил в нищо и затова не го съдиха. Върна се на село, уж за по спокойно. Живеехме в къщата на дядо а тя голяма, в центъра на селото. Бях някъде на десет години тогава.
Помня една вечер се заблъска по портата а тя яка-дъбова.Чуха се пиянски гласове,които крещяха:
-Мамка ви фашистка,отваряйте! Като кучета ще ви изколим, вашата пасмина.Семката ще ви затрием, да ви няма...Отваряйте!
Тате бе пребледнял,мама плачеше. Със сестра ми се бяхме свили в ъгъла и треперехме От ужаст, от страх...мислехме си:"-Край с нас - ще ни убият"
Колко време мина? Сякаш вечност бе, но всичко утихна.
-Размина се - чух тате да казва -Хайде да лягаме.Оцеляхме!
След месец взеха къщата ни за детска градина.На нас ни дадоха една порутена, кирпичена на края на селото.Тате запретна ръкави и стегна къщата а двора с мама направиха райска градина. Пред къщата на улицата тате насади дърво и скова пейка от дъски.
Времето стана спокойно, мирно. Уж всичко тръгна на добро.С кака вече учехме в големия град.Все шестици и похвали носехме у дома.Лятото помагахме на нашите а вечер все на пейката - пеем,говорим с приятели.
Един ден съседа излезе с  брадва.Започна да сече дървото пред нас, което тате бе посадил.Ние се развикахме и баща ни излезе.Каза ни да се приберем и заплака...
Не смеехме да се погледнем, не говорихме.Цяла нощ плаках за дървото, за сълзите на тате.
Минаха две години. Една вечер чух как мама тихо казва на тате - за съседа,онзи дето отряза дървото.
Как на работата паднало желязо и смазало ръката му...Онази - дясната, с която отсече дървото
-Има провидение - каза мама високо- Не му се размина!

15.11.2012
ДЖУЛИЯ БЕЛ