Виж портрета на жена ми, виж го!А колко млада си отиде от този свят и красива, красива... Всяка сутрин се събуждам, усмихвам и се..до мен е, чувствам я...душата ми сгрява! Каква жена беше, каква! Усмихната, с бяла забрадка и като запретнеше ръкави, какви баници точеше! Къщата пълна с народ и смях, глъч, олелия... А днес никой, нито от Пловдив, нито от Пазарджик идва...никой! Нямат време казват- бизнеса важен, работа,работа...
Внуците и те не идват Така е в живота, като  стопанката на къщата я няма! Помня, кога я загубих. Мина ден, два, а аз ни в живите, ни в умрелите.Лежа и не ставам, не ми се живее.Молих онзи там горе и мен да прибере, да ме вземе... Но една сутрин, отварям очи, погледнах снимката  на стената и нещо стана с мен! Сякаш някой шамар ми удари, не зная какво беше...  И като станах, умих се вънка с ледена вода-зима беше.Облекох чиста риза и сякаш нов човек станах! Впрегнах кончето с каручката и като го подкарах... 
- Жив съм -казах-жив съм! В нашето село, махалата ни, все вдовици останаха и аз по цел ден ту на тази помагам,ту на онази. Благославят ме, готвят ми, на ръце ме носят!
Ето днес заклах шопара, а те тепсикeбапа,наденичките, кървавицата, всичко приготвиха! Помагаме си взаймно и оцеляваме, че децата, унуците все далече,далече... А вечер, като си легам, пак я поглеждам - там на стената. Доволен,щастлив  и благодаря !  Не се сринах,не! ЖИВ СЪМ!  
30.09.2012
ДЖУЛИЯ БЕЛ