ДЖУЛИЯ БЕЛ -ИЗБРАНИ СТИХОВЕ...вече на книжен носител


Ирония судьбы - 2. Опять метель. Алла Пугачева. Крестина Орб


 

Плэйкаст ДЖУЛИЯ БЕЛ -  «ВЯТЪРА СЪНУВАХ СЪР»

Вятъра сънувах сър, бе страшен, буен, ураганен. Потроши всичко, звяр бе... жесток и покрива отнесе.   Вятъра сънувах сър, като сатана вилнееше страшно. Без милост, без жал, без любов, след него, трябваше да се гради отново.   Вятъра сънувах сър, събудих се обляна в пот. Треперя още, не вярвам, че сън  било е , не реалност.   14.08.2010 ДЖУЛИЯ БЕЛ руски сайт http://www.playcast.ru/view/1329388/35e8ecb3551d4025930498632ab62074b8c7a8ddpl

усещането на сънищата е повече от реално..
а песента е прекрасна...Джулия,
прегръщам те, с обич..

Днес не беше сън, а реалност - навсякъде строшени клони и обрулени листа.

МАР, БЛАГОДАРЯ ТИ!
СЛЪНЧЕВ ДЕН ВЪПРЕКИ ВРЕМЕТО..ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ НАС..КАК ГО ИСКАМЕ..СИЛНО ИСКАМЕ ВЪПРЕКИ...

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

ТАКА Е МОЙ ЛЮБИМ СЪГРАЖДАНИН...ТАКА Е...

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Да сънуваш вятър това е на хубаво ДЖУЛИЯ БЕЛ :))
Поздрави!

АЛЕ, БЛАГОДАРЯ ТИ ПРИЯТЕЛЮ!

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

АКО НЕ БЕШЕ ТОЙ

Сега ти говоря за него и цялата сияя! Сякаш перце съм и летя, летя...
Толкова щастие, толкова обич, залива ме,залива...
Просто не е за вярване,сякаш е сън,неописуен сън от блаженство!
Когато го срещнах, бях съсипана, ранена, сякаш живота бе свършил за мен.
Бе точно година, от както се разведох.Ти не можеш дори да си представиш,какво преживях, през какво минах.
Да гледаш всеки ден, как мъжа ти се прибира от работа, къпе се, облича , пали колата и тръгва...
При онази...беше омагьосан, дрогиран,не виждаше нито мен, нито децата.
Сега ти говоря за него и отново сърцето ми се свива и боли, боли...
Помня деня, в който баща ми дойде, взе мен и децата и ни отведе от този дом.
После съдилища,процедури...развод.
Мислех, че всичко ще свърши, но не беше,не беше...
Моя нов свят стана монотонен,безразличен, сякаш не бях жива.
Някаква празнота нахлу в живота ми.Денем се държах ,но нощем плачех, плачех...
Но един ден всичко това се промени,свърши.Сякаш някаква сила каза: - Край!
Бях на почивка в санаториум за военни и още първата вечер го видях.Очите му-маслинено черни и все ме гледаше, гледаше...
Помня как ме покани на танц,как хвана ръката ми и ме поведе към дансинга.
Танцувахме.Аз го гледах уплашено, а той се шегуваше,шегуваше...
От този миг всичко в живота ми се превърна в приказка.
Беше висш военен от София,харизматичен,умен, добър.
Колко странно бе да ни гледаш ,хванати за ръце,като тинейджъри на двайсет.
Да слушам гласа му мил, топъл, да усещам ръцете му,не вярвах на щастието си, не вярвах...
Ето и днес, ти веднага разбра че говоря по телефона с него.По очите ми, по лицето,по гласа ...веднага разбра!
Той ме спаси, извади от дъното,върна вярата ми ,радостта:

- КАК ДА МУ БЛАГОДАРЯ...КАК!?

----------------------------------------------------

МИЛАН

Да ти казвам, този наш Милан е превъртел.Знаех си аз още кога дойде в наше село че не читава работата, но сега веке съм сигурен...луднал е.
Он с нас селяка не приказва, само с дечурлигата.Той ги търси, те го търсят, какво толкова си приказват ..не зная.
Но кажи ми де, нормално ли е само с деца да говориш...питам те друже?

Сутрин ние в тъмно одим да хванем водата, да поливаме..битка голема.
А он раницата, обувки... гаче са от войната и балкана обикаля. Що търси това диване, що?

Нема да насади дръвчета, да ги реже, пръска, бере...ягоди на лехи да гледа, компоти да прави...
У балкано..у гората...на готово да бере...ех че лесно...

Наш селяк е свикнал трудното да търси, да му кажат после аферим, работен челяк, ценен значи.

Сутрин да стане, да тропне, врява да вдигне...та цело село да го чуе че е ранил...
Да се провикне на домашните, та да се разбере кой е стопанин дома.

А Милан гласеца не мож му чуеш, тихо, тихо говори... гаче ша краде, страх ли е, що ли?

Обед стане, ние легнем под дървото на сенка да починем. А он сушилки прави от дренки, шипки, гъби и какво ли не...
И мусалски чай суши..разправял на децата че бил вълшебен. Царя все от него пиел, та затуй му викали царски.

Гледам го през плета този тарикат, гледам го, псувам го и ще се изям от яд.
Вечер седнем, жената бега ракийка да донесе, салатка...пием яко, както работим.
Тате казваше че кога пиеш забраваш, та на сутринка пак да се излъжеш да тръгнеш да работиш

А не като наш Милан, ние пием, он книга чете..
Оти ти е серсемино тя..да те не рани, да не ти свърши работата?

И да ти кажа кога вечер пия, все него псувам..и на глас, високо да ме чуе
А он безсрамника погледне ме през очилата, усмихне се и гаче ме няма...


-------------------------------------------------

СТРАННО ПРИЯТЕЛСТВО
Странно как всичко се срути! Бе приятелство,

бе доверие, бе нещо повече, но си срути...



Тя не знаеше защо, как изведнъж това стана.

Как нейното вътрешно "Аз" просто прекъсна ве-

ригата и край...



Беше болезнено, при мисълта за него очите и

се насълзяваха, сърцето и се свиваше на пет

и болеше, болеше, болеше...



Но онова отвътре, жестоко, безсърдечно каза

"НЕ" и всичко свърши...



А как странно започна това необикно-

венно приятелство...как...

Бе късна вечер някой и писа да отиде на

онзи адрес във виртуала и да види нещо важ-

но за нея.

Да, тя бързо го направи и това което видя бе

нещо неописуемо, нещо което я остави без думи...



Гледаше и не вярваше на очите си!Един непознат,

съвсем непознат бе направил картини за нея, посве-

тил ги на нея, нарисувал за нея...



Тя му писа с възторг и го попита, защо точно за нея а

той отвърна толкова странно:



- Не питай, просто не питай...



И от този миг сякаш започна чудо.Сякаш той четеше нейните мисли и рисуваше, рисуваше...

Сякаш бе нейна сянка и тя го чувстваше в мислите си, в сърцето, в душата си...



Да тя го разпозна..това бе нейн брат, обичен, нежен, любим...

Тя се влюбваше в друг а той стоеше верен край нея...

Тя пишеше стих за друг а той нищо, просто мълчеше



Странно, помисли си тя, как едни чувства идват, раз-

търсват душата ти и мине не мине време сякаш не е

било, дим и няма ги...



А други, който са те зареждали, топлили, били са ве-

рен твой страж. А ти просто дори не си ги забелязала...

И когато вече ги няма, сякаш се събуждаш от сън...от

дълбок сън и не вярваш, че не си ги оценил.



Странно как вътре в теб свети зелено, зелено, зелено...

И пътищата са отворени и усещаш мирис на бор и чу-

ваш песента на птици

Но изведнъж, странно защо почва да свети сигнално

жълто а после идва червеното и край...


--------------------------------------------------------
САМОТА


Да, стар си вече и самота, самота...
Гледаш се в огледалото, не си ти, не си...
Къде е блясъка на очите ти, усмивката ти, къде?

Край теб света като луд се върти, но ти...
Далеч си от него, сякаш някъде отстрани
и самота, самота...

Какви мечти имаше, колко много от тях
се сбъднаха и какво от това, какво...

Ето вчера погреба приятеля си, преди
няма и година брат си, жена си...
В душата ти нахлу болка, гняв а после дойде
онова страшното...безразличие...

Тях ги няма и какво от това, света все се
върти бясно, бясно...

И какво от това че ти бавно, бавно се пре-
връщаш в товар, ненужен, непотребен, в
тежест и пречиш,пречиш...

Ето младите, забързани, побъркани от стрес,
от проблеми,от отговорностти...

Да, те ти завиждат, за това че никой не те
пришпорва,че никой не гледа да те прецака и
ти хоп ...на дъното.

Да те прекара някой, едва ли ще успее, освен
може би смъртта.Онази уж страшната, с разпу-
снатите коси вещица.Но ти не се страхуваш от нея,
странно защо ли?
Но само се питаш всяка минута, всеки час в самотата
на своя ден:

- Защо бе всичко това, защо???

Битка за връх, колко победи имаше и падения, всичко
имаше и какво от това, какво...

Ти си стар вече и самота, самота...

---------------------------------------------------

ПРОКЛЯТИЕ

Лоша жена бе свекърва ми, лоша! Седнем да вечеряме-аз бавно се храня ,а тя вдигне яденето.
Все накриво гледаше, не само мен,всички...
Верно животът не е бил лесен за нея.От богат род,от съседно село-да се ожени тук.
Сиромашия до шия.Много народ в една къща, а в двора с трън да влачеш, не мож нищо да закачиш.
После големото и дете,на годинка бил да пропълзи и да влезе в огнището.
Едвам го спасили, а от пръстите на ръцете му само по един израстък останал.
А децата били умни,красиви,кротки, ама съдба,мож ли с ней да се бориш.
После щерката и...най-малката,като я хване паралича,инвалид за цел живот.
Лоша жена бе,лоша а свекъра благ, кротък човечец.

Кога я погребвахме, дойде една жена от селото,от дете гърбава.Плаче, плаче и взе да ми разправя:

-Голем грех имам Стояно, голем грех пред нея.Все не смеех прошке да си поискам, а ето тя си отиде.
Преди време, още преди войната свекърва ти Карамфила беше бременна с най малката.
А аз минавах край вашата къща и гледам много тикви,едни такива жълти,големи. И я помолих да ми даде само една..само една.
А тя като се ядоса, като се развика по мен:

-За теб, гърбушке, нема тиква,ясно ли ти е...махай се!
И като ми пречерне пред очите,бех ни жива ,ни мъртва.Проклех я,проклех я на глас,това дете що носи и то като мен урод да е.
После, кога се роди детето, като се разболе, уплаших се...
Аз съм виновна, да знаеш само аз, а смелост прошка да поискам не намерих.
Щу за хора сме ние българите?
На църква ходим,свещи палим,уж сме добри, а виж какви ги вършим!
Нема вера, да знаеш, нема страх от Бог, нема...