ДЖУЛИЯ БЕЛ -ИЗБРАНИ СТИХОВЕ...вече на книжен носител


Алла Пугачёва Осенние листья



Плэйкаст «САМОТА»

 

Да, стар си вече и самота, самота... Гледаш се в огледалото, не си ти, не си... Къде е блясъка на очите ти, усмивката ти, къде?  Край теб света като луд се върти, но ти... Далеч си от него, сякаш някъде отстрани и самота, самота...  Какви мечти имаше, колко много от тях се сбъднаха и какво от това, какво...  Ето вчера погреба приятеля си, преди  няма и година брат си, жена си... В душата ти нахлу болка, гняв а после дойде онова страшното...безразличие... Тях ги няма и какво от това, света все се върти бясно, бясно...  И какво от това че ти бавно, бавно се пре- връщаш в товар, ненужен, непотребен, в тежест и пречиш,пречиш...  Ето младите, забързани, побъркани от стрес, от проблеми,от отговорностти... Да, те ти завиждат, за това че никой не те пришпорва,че никой не гледа да те прецака и ти хоп ...на дъното.  Да те прекара някой, едва ли ще успее, освен може би смъртта.Онази уж страшната, с разпу- снатите коси вещица.Но ти не се страхуваш от нея, странно защо ли? Но само се питаш всяка минута, всеки час в самотата на своя ден:  -  Защо бе всичко това, защо???  Битка за връх, колко победи имаше и падения, всичко имаше и какво от това, какво...  Ти си стар вече и самота, самота...   12.11.2010 ДЖУЛИЯ БЕЛ  http://www.playcast.ru/view/1400339/9a90db89981c3e04533281eab978de45afe33cb1pl

Страхувам се от нея,по-страшна е и от старостта.Бавно се превръщаш в товар ненужен...Колко тъжно,Джу!Докосна ме силно!

РАЗГОВАРЯШ С ТЕЗИ ХОРА И ЧЕТЕШ В ОЧИТЕ ИМ БОЛКА И ВЪПРОС...ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА, ЗАЩО!
ТА ТИ ГИ ПОЗНАВАШ, КОГАТО СА ГРЕЕЛИ ОТ ЕНЕРГИЯ, РАДОСТ А ДНЕС ЕДНА ПУСТОТА...
МОЯ ПОЗНАТА ВСЕ МИ РАЗКАЗВА ЗА БАЩА СИ .ПРЕДИ ГОДИНА ЗАГУБИ ЖЕНА СИ, ТЕЗИ ДНИ БРАТ СИ..ОТЧАЯНИЕ И ВЪПРОСИ КЪМ НЕЯ..ЗАЩО

ТОЙ Е ПРОТОТИП ЗА НАПИСВАНЕ НА "КОРАБЧЕТАТА ОТ КАРТОН" СТРАННО ТАМ ТОЙ КАНИ БРАТ СИ ДА СЕ КАЧИ НА КОРАБЧЕТО И КАЗВА ЧЕ ТОЙ НЕ ИСКА ЗАЩОТО Е БОГАТ ПЕНСИОНЕР И МУ СЕ ЖИВЕЕ

НО ЕТО ЧЕ НЯМА И МЕСЕЦ И ТОЧНО ТОЗИ НЕГОВ БОГАТ И ЛЮБИМ БРАТ СИ ОТИДЕ ОТ ТОЗИ СВЯТ И БОЛКА...БОЛКА



С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ


КОРАБЧЕТА ОТ КАРТОН

- Хайде папа, побързай! Писна ми вече от тази твоя трева!

През три дни я косиш...

Погледни, няма и година от как мама се спомина
а ти всичките и цветя извади и сега само косиш трева..

Хайде де по-бързо, какво се бавиш...сваляй косачката от
колата ми?



Аз говоря, ядосано размахвам ръце а той ме гледа умно,
не вдява и ми отговаря с насмешка:



- Слушай скъпа ми щерко, ние старите хора... само сме ви
в тежест!

Ходим с бастуни, сменяме памперси, не виждаме, не чува-
ме...твар ненужна сме...

Ама да знаеш, аз съм го измислил! Ще пиша на бат Бойко
писмо, съвет ще му дам и край на проблема...

Има пенсионер - има проблем, няма пенсионер - няма проб-
лем!



Боже, бясна съм а той се хили срещу мен, маха с ръце и ме


кани да седна...



- И така щерко, да ти кажа какво съм решил, какво съм изми-

слил.

Във вашия завод произвеждате хартия...двупластно, три-
пластно, петпластно велпапе, картон.

Ще направи бат Бойко две картонени корабчета, ще ги ла-
кира с корабен лак хубаво и...

Ще качи на тях всички пенсионери задължително и безпла-
тно . После в морето и хак... ето вече няма проблем!

Няма да се ядосват после младите на нас старите, няма да
викат по нас, да крещят...проблема решен..няма ни!

Оня ден приказвам на брат ми ама той не ще да се качи на
корабчето, не ще...Нали е богат пенсионер, живей му се!



Гледам баща ми, смея се вече и му казвам да качи и моята
свекърва. Все ломоти, все ме дразни а мен душата от стрес
в работата ми се пука. А той ме гледа сериозен и важен
ми отвръща:



-И нея ще качим...ще я качим! Обича да скита и безплатно да
пътува обича...ще я качим!



Гледам часовника си, боже закъснявам! А баща ми весел, ве-
сел и аз какво , засмях се...боже!





05.10.2010

ДЖУЛИЯ БЕЛ

С чувство за хумор е бащата.Хареса ми Блога ти Джулия.Много е затрогващо и човешко,мило.

размисли ме, с едни тъжни, печални мисли...
Джулия, пожелавам ти светла съботна вечер...
прегръщам те...

Уви, така е - не спира своя бяг света...

Ти си стар вече и самота, самота...

Утре по-топъл и хубав ден ;-)

Тъжни стихове са...Но, такъв е той- живота.
Б.

СТАРИЦА»
425 0 0

yuliya_2006, 23 сентября 2008 года 22:16






Стара къща, старица тъжна,
от прозореца ме гледа, плаче.
Очите и огромни, сълзи капят,
миг и сякаш бях в тях.

Видях я млада и красива,
висока, изящна с финес.
Плуваше като лебед в бяло,
в езерна вода с любов.


А после я видях - майка,
обяда приготвя, вред ухае.
Уют и музика звучи,
щастлив живот в зрялост.

Видях я и грижовна баба,
с плетка до огъня седи.
Разказва приказки, очите греят
а внучето примряло я следи.

Стара къща, старица тъжна.
очите и следят ме,но изведнъж.
Лъч проблесна, огря ме обич,
взаймна бе и за двете тя.

02.2008
ДЖУЛИЯ БЕЛ

Дрипав старец, очите плачат,
погледна , до мен се спря.
Очила маркови продава,
при мен приседна, с часове стоя.

Дрипав старец, очите плачат,
за жена си ми разказва той.
За верността, за любовта,
за мъката когато я загубил.

Дрипав старец, очите плачат
и ето тръгна бавно той.
Но после внезапно се повърна
и снимки свой ми показа.

Ето го в Милано, в лимузина,
в костюм изискан е, засмян.
До него дъщеря му - висша дама,
мъжът и до нея, брат му - генерал.

А после вила, цял палат,
до басейна, той в шезлонг е.
Богатство, охолство - мечта,
а нима сега до мен е той.

Сълзи стичат се, не спират
и говори ми за своя страх.
Не може да заспи, самотен,
душата си с жена си я погребал.

Дрипав старец, очите плачат,
очила маркови продава.
След месец тръгвал за Милано,
но сърцето си в България заровил.

10.05.2008
ДЖУЛИЯ БЕЛ

СТАРИЯ МОНАХ ОТ БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР»


Старец в расо, с очи на дете

гледа ме с радост и тихо говори.

- Аз чедо тук съм от шейсете,

все в този манастир живота ми мина.





Виж онази от костенурка коруба,

от Беломорието чак я донесох.

Виси на гредите с години

и всеки, който я види се чуди.



Старец в расо, с очи на дете

а аз с въпроси все го засипвам:

- Ей дядо, каква е тази настилка,

камък връз камък, ще се пребия.



-Ех чедо, какъв мрамор,

отдоло лежи, равен - тепсия.

Но преди години насипаха двора

и с тези камъни отгоре покриха.



Старец в расо, с очи на дете,

гледа ме тъжно, тихо шепти.

А аз го прегръщам, снимам се с него

а той ме пита: - Ще дойдеш пак, нали...



29.08.2009

ДЖУЛИЯ БЕЛ

Къде са старите хора за бога?

Вървя по улиците, не ги виждам...Вървя в парка, не ги срещам и все се питам..къде са?



Помня преди петнайсет години, почина наш родина на село.И гледаш как рояк от хора се стичат, кой с бастун, кой прегърбен, кой едва ходи...
Дошли с китка да сложат на покойника и се простят с него.

А преди година, когато почина жена му...само шепа хора дойдоха... Старците бяха малцина, на пръсти да ги преброиш.

И аз попитах:

-Къде са за бога старите хора..толкова много бяха, къде са?

Гледаха ме учудено и ми казаха:

- Умряха почти всичките..без шум умряха!



Преди месец бях в болницата, свекървата операция и правеха.От стая в стая къде кръв и взеха, къде на ренген я снимаха и всички лекари я гледат като древен експонат Радват и се че на години ... стегната, не се плаши от ножа а сърцето и на двайсетгодишна.

Хирурга трепереше над нея а когато я изписа..сякаш звезда беше!



Къде са старите хора за бога, защо не ги срещам, не ги виждам? Питам а всички ми казват:

- Старите ли...те младите си отиват, та ния за тях да жалим



23.01.2011

ДЖУЛИЯ БЕЛ

Тази къща бе моята мечта,

кацнала на хълма сама.

Два прозореца, веранда - мечта

а в двора червенееха ягоди сочни.





Тази къща бе моята мечта,

все се спирах, с часове я гледах.

Жена с бяла сламена шапка,

бе стопанката и все ми махаше с ръка.





Но ето една година странно,

тя не дойде през месец май.

И другата пролет я нямаше,

разболяла се, казваха за нея.





А след година двора запустя,

след още една, керемидите взеха.

После тухлите, гредите

и пейката отнесоха в неизвестна посока.





И ето днес моята мечта,

стърчат темелите, скелети страшни.

И всичко в бурени, змийче видях

и тъжно ми стана, заплаках...



10.10.2009

ДЖУЛИЯ БЕЛ

МИЛАН


Да ти казвам, този наш Милан е превъртел.Знаех си аз още кога дойде в наше село че не читава работата, но сега веке съм сигурен...луднал е.
Он с нас селяка не приказва, само с дечурлигата.Той ги търси, те го търсят, какво толкова си приказват ..не зная.
Но кажи ми де, нормално ли е само с деца да говориш...питам те друже?

Сутрин ние в тъмно одим да хванем водата, да поливаме..битка голема.
А он раницата, обувки... гаче са от войната и балкана обикаля. Що търси това диване, що?

Нема да насади дръвчета, да ги реже, пръска, бере...ягоди на лехи да гледа, компоти да прави...
У балкано..у гората...на готово да бере...ех че лесно...

Наш селяк е свикнал трудното да търси, да му кажат после аферим, работен челяк, ценен значи.

Сутрин да стане, да тропне, врява да вдигне...та цело село да го чуе че е ранил...
Да се провикне на домашните, та да се разбере кой е стопанин дома.

А Милан гласеца не мож му чуеш, тихо, тихо говори... гаче ша краде, страх ли е, що ли?

Обед стане, ние легнем под дървото на сенка да починем. А он сушилки прави от дренки, шипки, гъби и какво ли не...
И мусалски чай суши..разправял на децата че бил вълшебен. Царя все от него пиел, та затуй му викали царски.

Гледам го през плета този тарикат, гледам го, псувам го и ще се изям от яд.
Вечер седнем, жената бега ракийка да донесе, салатка...пием яко, както работим.
Тате казваше че кога пиеш забраваш, та на сутринка пак да се излъжеш да тръгнеш да работиш

А не като наш Милан, ние пием, он книга чете..
Оти ти е серсемино тя..да те не рани, да не ти свърши работата?

И да ти кажа кога вечер пия, все него псувам..и на глас, високо да ме чуе
А он безсрамника погледне ме през очилата, усмихне се и гаче ме няма...

11.07.2011
ДЖУЛИЯ БЕЛ