НЕЗНАЧИТЕЛНИТЕ ХОРА ЩЕ ГИ ПОСОЧАТ С ПРЪСТ..ЩЕ ТЪРСЯТ КАКВО ЛИ НЕ ЗА ДА ГИ ОХУЛЯТ, ОТРЕКАТ И ТЪЙ НАТАТЪК...НО ВРЕМЕТО РАБОТИ ЗА ТЕЗИ ВЕЛИКИ МЪЖЕ НА БЪЛГАРИЯ И ТЕ ВИНАГИ ЩЕ СА НА ПИЕДЕСТАЛ А НЕЗНАЧИТЕЛНИТЕ ХОРА..ДУПЕДАВЦИ СИВА ПЕПЕЛ И КОЙ ЩЕ СИ СПОМНИ ЗА ТЯХ..КОЙ?

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Важното е днес всички ние да се чувстваме част от хората на Ваоил Левски - Апостола и част от четниците на Войводота Христо Ботев.

Загива за България - Земя под целувката на Ботев.

Христо Ботев

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

[Първи вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски"]

О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?
О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас вов пустиня!

Плачи! Там близо до град София
вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него... Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз - плач безнадежден!
Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци са богу молат горещо,
жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!



Това е първият вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Публикуван е във в. "България", г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в "Съчинения на Христо Ботйов" под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

http://www.litclub.bg/library/bg/botev/poezia/v_levski.htm

Двамата най-велики българи заедно. Много добра творба.

Христо Ботев

ХАДЖИ ДИМИТЪР


Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!


Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!


Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!


Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...


Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!


Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!


И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.


Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!


"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"


И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...


Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!


Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения". Тук се публикува последната редакция, който се смята за нормативна.
http://www.litclub.bg/library/bg/botev/poezia/hd.htm

Нека тази снимка обикаля по света!
Това, което искам да кажа е, че в този момент всички тъмни сили се опитват всячески да нарушат нашето раввновесие (енергийно най-вече) и не избират средствата - те се хранят с нашата енергия и нашият гняв или страх! Нека бъдем истински българи и не се поддаваме на провокациите им. Времето работи за нас и ние трябва да сме с него, за да има светлина за всички. Който не е способен да я види или не я желае - има право на личен избор. Но нека за всички е Светлина и Любов!

Саможертвата прави хората титани. А титаните не умират.

Поздрави за поста, Джу!

с Поклон... пред Ботев и Апостола...

Левски


Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.



Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.



Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.



Девет годин той



скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта - пиянство,

че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.



И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!



Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше не дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово,

и там се четеше и укор и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.



Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно,

и лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта беше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно,

И тям на душата ставаше по-ясно.

.................................

.................................

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.



Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: "Фанете тогоз!"

На кого ръката не благословия,

а издайство сърши, и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!



Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси - грозно изпитанье -

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"

И никое име той не спомена.



Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса -

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.



Той биде обесен.



О, бесило славно!



По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!




--------------------------------------------------------------------------------
Обратно към: [Епопея на забравените][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Раковски


Мечтател безумен, образ невъзможен,

на тъмна епоха син бодър, тревожен,

Раковски, ти дремеш под бурена гъст,

из който поглежда полусчупен кръст.

Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,

ти, кой беше вихър, котел, що кипеше

над някакъв злобен, стихиен огън.

Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?



Природата веща беше се сбъркала:

тя от теб да стори гений бе искала,

затова в глава ти като в една пещ

фърли толкоз пламък и възторг горещ,

но друг таен демон се намеси тамо:

ти стана създанье от крайности само,

елемент от страсти, от злъчка и мощ,

душа пълна с буря, с блясък и със нощ.

Твойта вражда беше вражда сатанинска,

твойта любов беше любов исполинска,

любов без съмненье, без свяст, без предел,

що кат кръст огромен ти беше понел.

Твоят символ беше: смърт или свобода,

сънят ти - Балкана, кумирът - народа,

народа с безчестье и с кърви облян.



Твоят живот целий беше един блян!



Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.

Ти се вреше дръзко в миналото срито

и оттам влечеше кат победен знак

векове от слава, затулени в мрак,

за царе, юнаци вълшебни преданья,

обраснали с плесен старинни сказанья;

твоят орлов поглед виждаше навред

от българска слава останки безчет

и в тъмна ни древност, бездънна провала,

ти вкарваше смело вселената цяла.

Нищо невъзможно за теб не оста.

ти даваше образ на всяка мечта.

На неми загадки, сфинкси безответни

предлагаше твойте въпроси заветни;

исторйята, мракът, времето, редът

не значеха много в големий ти път;

ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,

нещастен мечтател, апостол и воин,

в един час делото на пет векове.

Чухме ний твойте горди викове,

когато при Сава и при Дъмбовица

викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!"

И ту с перо остро, ту с гореща реч

надеждите сейше наблиз и далеч.

Един само буден сред толкова спящи,

ти един за всички като демон бдящи

работи, бори се, стреска, вълнува,

тук мъдрец замислен, там луда глава,

мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

поет и разбойник под съща премяна,

мисъл и желязо, лира и тръба:

всичко ти бе вкупом за една борба.

Исторйята има да се позамисли

във кой лик безсмъртен тебе да причисли.



Ти умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни...

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!




1882, Пловдив





--------------------------------------------------------------------------------
Обратно към: [Епопея на забравените][Иван Вазов][СЛОВОТО

Бенковски


Планината пуста. Дивота и сън е.

Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;

в пустинята влада някой гробен дух.

Небосводът гледа уплашен и глух.

Лесовете черни, накрай кръгозорът

мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът

орел един плува, бавно се върти

над някоя мърша, що му дъх прати;

по скалите зеят страшни пукнатини;

затулени с храсти - легла на гадини;

сипеи безродни, плешиви бърда,

стръмнини без дръвье, реки без вода

душата измъчват и плашат окото.



Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинята там;

героят, юнакът с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото,

човекът, що даде фаталния знак

и цял народ смело тикна с своя крак

желязната вволя, железните сили,

могъщото слово, що слабий окрили,

гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!"

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова...



Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и пршни,

мязаха на мощи и на сенки страшни,

седемдесет бяха, четирма са днес.

Другите паднаха: едни в боя с чест,

други в плен срамотен, други пък бегаха,

от тяхната участ кат се убояха.

Тъжно те вървяха в заглъхналий мир

по пясъка ситни, из дивния шир,

с пушки без патрони, и скрака без сила;

всяка кост се клати, боли всяка жила;

подвигът е труден, пътят е свиреп.

Петнадесет дена без отдих, без хлеб

скитат се в горите, борят се с тиранът,

с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,

често мисъл мрачна дохожда им тям.

Но бълзо изчезва; Бенковски е там.

Бенковски ги пази мълчалив и страшен;

в бедите поддръжка и пример всегдашен;

тоя държи, не охка, тоя е само блед,

и гледа на изток, и води ги дмело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се блъскат мисли цял пояк

и кроежи тъмни, и лучи, имрак,

и ярост отровна кипи му в гърдите

за толкоз нещастья, надежди разбити,

за толкова жъртви и вяра, и труд,

отишли на вятър под натиска лют!

И бунтът пред него като облак чуден

фърчи кат от някой ураган прокуден.



Накъде отиват?... Изведнъж гръм

раздаде се от ближния хлъм.



Кат снопове падат трима другари.

Кръв димеща, топла пясъка прошари.

Пушекът се пръсна и гръмът мина,

кат напълни с екот цяла планина.

Потерята скокна от свойта пусия

и шумно изкряска - смелост уловия:

тя видя един прав и то кървав, сам!

Двайсет пушки мерят изново насам,

готови куршуми и огън да храчат.

"Предай се, разбойник!" - извика водачът,

и сганта внезапно загради отвръст

сетний неприятел със жажда за мъст,

със радост свирепа, с увереност дива,

че веч държи здраво плячката си жива.



Тогава ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както падна роба,

гръмна се вчелото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!



И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,

пристъпи зачуден с хищни си другари

към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,

който му избегна с такъв славен бяг,

погледна чело му, с топла кръв покрито,

и очи му страшни, вперени сърдито,

и ръка му, взела револвера с мощ,

като че се готви зарад битка йощ,

и уста му бледни, открити към свода

като че ще винат: смърт или свобода!

И усети почит и трепет, и студ,

и викна уплашен: "Кой е тоя луд!"

Но всички мълчаха. Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

"Бенковски!" продума и тихо умря.




--------------------------------------------------------------------------------
Обратно към: [Епопея на забравените][Иван Вазов][СЛОВОТО]

ТИ
си ми в сърцето, знаеш, а
с този постинг - плени и душата ми...

това са ми Идолите!!!най -светлосветите имена!!!

благодаря ти, прекрасна ДЖУЛ,

Поздравявам те, Джули, че показа тази картина! Ще коментирам малко по-късно. Извинявай.

Христо Ботев и Васил Левски - два уникални колоса в историята на България, отдали живота си за свободата на своето отечество. Първият - гениален поет и публицист, чиито слова жигосваха като с разкалено желязо крещящата жестокост на поробителите, алчността, лицемерието и подлизурството на българската чорбаджийщина, изедниците и предателите на народа. Ботевите пламенни стихове възпяха и овековечиха обичта на поета към Родината, Майката и Любимата. Под Ботевото перо се роди гениалното и най-красиво според мен стихотворение,"Хаджи Димитър" - ненадминат апотеоз в доосвобожденската ни поезия! Всеки път, когато го чета, очите ми влажнеят... Няма написана и описана досега толкова покъртителна и затрогваща символична картина на умиращ герой в лоното на природата. Природа, която, кланейки се пред подвига на героя, го обезсмъртява.
Това може да сътвори само един гениален поет....

Васил Левски - най-светлата и велика личност на България! Апостолът на свободата! Едва ли има българин да не се възхищава и прекланя пред изключителните духовни качества на полуобразования, но със забележителен интелект дякон - истинският революционер, записал името си в аналите на историята на борбата за освобождението на България от турското владичество.
Като чуя или прочета името Васил Левски, винаги се сещам за неговите крилати фрази: "НИЕ СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО И ВРЕМЕТО Е В НАС".
"АКО СПЕЧЕЛЯ, ПЕЧЕЛЯ ЗА ЦЯЛ НАРОД - АКО ЗАГУБЯ, ГУБЯ САМО МЕНЕ СИ". Тая фраза е от писмото на Левски до Панайот Хитов, когато е бил негов знаменосец в четата
Тя може да се напише само от един мъдър борец за свобода , стратег и тактик, проумял, че революцията може да успее само ако завладее целия народ - един мъчителен и продължителен процес във времето, в който участват всички("ние сме във времето..."). Но процесът трябва да е организиран, за да е контролиран и управляем от нас(...и времето е в нас").
Абсолютно си права, че Ботев и Левски са велики мъже - личности. Те са като пътеводни звезди за нас. Затова аз не вярвам,че "незначителни хора", както казваш, могат да ги охулят и отрекат.
Благодаря за пействането на тази снимка(или картина)! Наистина са колоси!

Ботев и Левски, никой не може да ги премахне от сърцата на хората, които няма да позволят, да се изопачи историята!

ГОЛЕМИТЕ ЛИЧНОСТИ ПРАВЯТ ЕДНА НАЦИЯ ВЕЛИКА!



Христо Ботев

ПАТРИОТ


Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
залага си и жената.


И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
и вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
изяда си и месата.


Стихотворението "Патриот" е печатано във в. "Будилник" (1873 г.) и по-късно в "Песни и стихотворения". Останалите сатирични стихотворения от в. "Будилник" не са включени в стихосбирката на Ботев. Вероятно поетът е избрал само онези, за които е смятал, че са по-значителни по съдържание и издържани по форма.

Литературен клуб | Христо Ботев

ХРИСТО БОТЕВ

Политическа зима

"Дали се зора довърши, или се двенощи смесиха?"

Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка. Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика "Аман от пияни хора". Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията. А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: "суета сует и всяческая суета". Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен фермана с 11-те точки на българското щастие, а във фермана волята на негово императорско величество, небесният представител на влашкките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните им царски поядания, които полагам за достигание до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорския Саул. - "Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" - Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паяка. Само - црррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50 - 60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т. е - в Диар Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. - "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." - Да, да! Имаме! Кой ви казва,че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания", оттогава науката, поезията, педагогиката и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите, откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическото списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливия редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после "Читалище" се обеща, че от нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баира на българския напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т. е. - по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото христово възкресение".
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници. Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!" И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! ти си българин и патриотин! Запей песента "гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

М и х а и л
[ в. "Знаме", г. I, брой 10 от 2 март 1875 год.]
библиотека | Христо Ботев

Христо Ботев

ДО КАПИТАНА И ПЪТНИЦИТЕ
НА ПАРАХОДА "РАДЕЦКИ"


Превод на български
Господин капитан!
Господа пътници!




Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода.
С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество - България.
Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода "Германия" в Русчук през 1867.
И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следния:

Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!

Х. Б о т й о в 185

Долуподписаните потвърждаваме истинността на това писмо:
Д о й м и, помощник
Е н г л е н д е р, кап.
Х а д з е л, I-ви машинист

УДОСТОВЕРЕНИЕ, ДАДЕНО НА
КАПИТАНА НА ПАРАХОДА "РАДЕЦКИ"

Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние, въстаниците на България, със сила принудихме капитана на кораба "Радецки" да спре на турския бряг, ако и да няма станция.

Въстаниците на България
Войвода: Б о т й о в 186


библиотека | Христо Ботев

Гордея се,че съм българка.
Ботев и Левски са в сърцата ни.