Казваш, че тя е добра жена ! Кротка, тиха, вежливо ти се усмихва, когато я срещнеш. А мъжът и звяр-простоват, лош. Държи се с нея като говедо. Все крещи от сутрин до вечер, та цялата кооперация да го чуе. Веднъж за една игла, която тя не намерила, колко викане му удари! Разбира се, че е трудно да живееш с такъв човек. Да му търпиш тиранията, дивотията.Но...!

Помня зимата на деветдесет и седма- тежка, жестока, гладна година. Много народ си отиде тогава. Магазините празни, опашки като при Ленинградската блокада и чакаш от тъмно. Та все пред очите ми - как тя продаваше домашни яйца на пазара. Доста скъпи. Малцина си позволяваха да си купят от тях.Тя стоеше права, облечена в топъл кожух и ядеше баница-една такава мазна, голяма...Точно срещу нея се бе спряло едно дете,има – няма десет години.Мръсно, окъсано,палеца на крака  стърчеше през скъсаната му обувка Бе отворило уста и я гледаше ококорено. До него стоеше куче, вдигнало лапи, оплезило език и трепереше...Двамата - кучето и детето не отделяха очи от нея.Сякаш чакаха поне залче да им даде - от човещина, от жал.Но внезапно тя спря да се храни и ги  изгледа  свирепо. После зави остатъка от баницата с книга,   хвърли го в коша и каза:
-Пфу! Да му  приседне на човек! Една баничка не може да изяде спокойно. Всеки чака да му подадеш, да го нахраниш. Да не съм майка Тереза! Хайде, махайте се от тук! А ти какво ме гледаш?

Това човек ли е според теб, човек ли е?
Гледах и не вярвах! И до днес, когато я срешна ,тази случка е пред очите ми.Не е човек, да знаеш! И звяр не е...сигурен съм!

09.11.2012
ДЖУЛИЯ БЕЛ