Помня, когато тръгнах на училище, тате ми вика :
      -Я да те изпитам, да видя какво си научил там!.-  и ме пита:
      -Две плюс две колко е ?
      И аз, учуден от лесния въпрос  му отговарям, че е четири. А той, като се ядоса! И  ми кресна, че не е вярно. Аз му казвам , че е толкова, а той  още по-силно ми крещи:
      - Две плюс две е пет бе серсеми-но... та едно и за теб да остане.
      Имахме бакалница и татко бе добър търговец. На вересия даваше, но  добре живеехме! Къщата ни голяма, просторна; прислужница; мама все издокарана и не работеше...
      Но аз, бях диво- инат магаре и избягах от къщи - още на петнадесет.Та в живота после какво ли не видях! На дявола опашката ...и нея! Но така е в живота, хвърляш се във водата и или оцеляваш,  или  потъваш!
      Какво ли не работих,  акъла ми бръснач!Та с него и с много труд, хванах се в една месарница. И там уж за месец, уж за година, до пенсия изкарах. Животеца ми мина там. И добър бях, ревизиите ми без начет, сметките винаги точни. А  месарницата тогава цял град хранеше - то сватби, то банкети! Все при бай ти Данчо!
     Веднъж стана грешка! За един заводски стол в града Две каси с кайма в повече взели. И веднага звънят по телефона, още денят не минал, не съм се засякъл...  Че ги пращат обратно. Да не се притеснявам!
Доверието, приятелю е голямо нещо, да знаеш! Търговия без доверие, нищо не става! И не на хартия, една дума казваш и тя печат става. 
     Ама и още едно от мен да знаеш. В търговията единия е прекаран, та  гледай да не си ти!
     На тате след девети му взеха всичко. Гол и бос го оставиха. От мъка се пропи и след година си отиде от този свят. 
     А аз жилав излязох ... Успях! Ето днес синовете ми -  всеки в луксозна кооперация от по сто квадрата живее. Ние с жената в къща  с дворче...райграс. Но да знаеш, всичко да загубя и с малко мога да живея. Не съм като тате - отиде си заради имотите, не ги прежали! 
В живота всичко е колело нагоре, надолу...Днес може всичко да имаш, ама утре знаеш ли?
     Онзи ден помагам на един приятел. Домашни краставички продава на пазара. А те като рибки - дребнички, зеленички с жълти цветчета на върха. Крехки, вкусни! Първите краставици - оранжерийни на пазара.
И хората купуват, хвалят стоката! Но по едно време идва един...към шейсете, намусен, със зли очи. Пръстите му - костеливи. Посяга към краставиците, стиска ги зверски и на висок тон философства - нитрати, били отровни, били какви ли не...
Приятелят ми пребледня, езика си глътна! Стои като гипс, не знае какво да каже.
А аз като  отидох до този звяр, усмихнах  се, хванах го като госпожица под ръка и му говоря весело:
      -Прав си, приятелю, много си прав! Не, ти не знаеш, колко си прав!
Той се стъписа, взе нещо да пелтечи, а очите му едни ококорени. Иска нещо да каже, но аз не му давам... и продължавам:
      - Прав си, хиляди пъти прав!
Има, какви ли не хора. Кисели, все търсят като драка да се закачат. Да се заядат, да се облекчат  и герои в собствените си очи да се видят.
       Усмивката, приятелю е най-голямото оръжие. Не позволявай да я загубиш, дори когато срещнеш в живота такива вампири. Повярвай ми! Иначе ставаш като тях или ще те стъпчат като гнида! С усмивка ги заобикаляй!

       Така е приятелю! Аз съм търговец, и  то не какъв да е, а месар! Трудна професия, сила иска да сечеш, да съхраняваш правилно, хигиена яка иска. И много акъл, приятелю, сметката да ти излиза. А тя е да е точна,  и за теб нещо да остане...


06.04.2013
ДЖУЛИЯ БЕЛ

Ако хората се усмихваха по-често, света щеше да е много по-хубав.

Хареса ми!