В тежест съм! Зная! Стара съм вече, грохнала. Но е жестоко да знаеш, че ти броят дните. Да ти се усмихват - уж внимание. Четеш мислите им и те боли, боли...
   Къщичката ми е мизерна, строена след войната. Каквото имаше - оттук, оттам...построихме я. Но мястото е апетитно, в центъра...За него точат зъби и правят планове...А аз  съм просто като дърво на коловоз - трябва да ме няма!
    Четири сина отгледах, трима се споминаха. То и четвъртият едва ходи и диша. Зле е!  А внуците ми колко са много...С колко любов ги изгледах всичките! Едно отиде в Канада, друго в Австрия, едни тук останаха.Но сякаш забравиха детството, обичта...Други са!
    Вчера внучка ми казва, че като идвала от Австрия ходила на хотел. И много пари плащала там, но при майка и теснотия. И все намеци за имота ми. Другия пък ми носи сладкиши и все говори лошо за братовчедите си. А пък Данчо - онзи  които всеки ден идва да ме види. ултиматум ми дава да му препиша. И да се  пренеса при него да живея...
   
    Какво става за Бога! С толкова грижи и обич ги изгледах. Радвах им се, когато тръгваха на училище. И те всеки ден при мен идваха  " - Бабо, бабо, да ти разкажем"  Викаха от възторг или плачеха, когато нещо лошо им се случваше...
   
    Но днес не е така! Те са чужди! Те не са моите внуци, не са! Какво става в този побъркан свят? За имот, за пари човешкото се погуби. И мечтаят да те заровят, да те няма на този свят.

КАКВО СТАВА ЗА БОГА, КАКВО?!

03.06.2013
ДЖУЛИЯ БЕЛ
   

Дано Бог да въздаде справедливост и възмездие...
Оставам с топло чувство, аз съм много по стар от теб.....

Прозата ти винаги е много силна. Браво!

Колко ли такива съдби като на твоята героиня има...
Прекрасна си, както винаги !