Да, стар съм вече и самота, самота...   Гледаш се в огледалото, не си ти, не си...   Къде е блясъка на очите ти, усмивката ти, къде?       Край теб света като луд се върти, но ти...   Далеч си от него, сякаш някъде отстрани   и самота, самота...      
Какви мечти имаше, колко много от тях   се сбъднаха и какво от това, какво...       Ето вчера погреба приятеля си, преди   година брат си, жена си...В душата ти   нахлу болка, гняв а после дойде онова   страшното...безразличие...  
Тях ги няма и какво от това, света все се   върти бясно, бясно...       И какво от това че ти бавно, бавно се превръщаш в товар, ненужен, непотребен, в   тежест и пречиш.       Ето младите, забързани, побъркани от стрес,от проблеми,от отговорностти...   Да, те ти завиждат, за това че никой не те пришпорва,че никой не гледа да те прецака и ти хоп ..на дъното.      
Да те прекара някой, едва ли ще успее. Освен може би смъртта.Онази уж страшната, с разпуснатите коси вещица.   Но ти не се страхуваш от нея, странно защо ли?   Но само се питаш всяка минута, всеки час в самотата на своя ден:    
  - Защо бе всичко това, защо???       Битка за връх, колко победи имаше и падения, всичко имаше и какво от това, какво...      
Ти си стар вече и самота, самота...       12.11.2010   ДЖУЛИЯ БЕЛ